Кралска стража

Канех се да питам дали херцог Уилям взима мерки срещу евентуални английски набези, когато един паж спешно ме привика в двореца.

Последвах момчето през града и поредица коридори към сърцето на двореца и залата за аудиенции на херцог Уилям. Пажът ме предаде на рицар, който изпълняваше ролята на пазач, и влезе след мен в залата. Озовах се в голямо, мрачно помещение, оскъдно осветено от тесни отвори в дебелите каменни стени. На резбован дървен стол в центъра седеше набит мъж горе-долу на моя ръст, но пълен, с късо подстригана коса и заядливо изражение. Предположих, че е към средата на четирийсетте. Знаех, че трябва да е херцог Уилям Нормандски, но ми заприлича повече на опак бирник, свикнал да тормози селяните си. Гледаше ме с неприязън.

В стаята имаше още петима мъже. Трима очевидно бяха високопоставени благородници и като херцога бяха облечени в препасани с колани туники от скъп плат, тесни чорапи и високи кожени ботуши. Държаха се като воини, но явно си падаха и контета, защото носеха косата си ниско подстригана от средата на главите, на паница, мода, както впоследствие разбрах, внесена от юг, от Оверн и Аквитания. И те ме гледаха враждебно. Другите двама мъже бяха свещеници. За разлика от скромните ми черно-бели дрехи, носеха дълги бели роби, с бродирани копринени кантове по врата и ръкавите, а увесените на гърдите им кръстове бяха обсипани с полускъпоценни камъни и приличаха повече на бижута, отколкото на символи на вярата им.

— Разбрах, че искаш да пишеш за мен — заяви херцогът. Гласът му беше рязък и гърлен, и подхождаше на грубото му излъчване.

— Да, господарю, с твое позволение. Аз съм хроникьор, написах пет исторически книги и — ако е рекъл Господ — замислям шеста. Казвам се Рудолфус Глабер и идвам от моя манастир в Бургундия.

— Това е лъжа — обади се глас зад мен. Извърнах се. От сенките излезе мъж със същите прости черно-бели дрехи като мен. Погледът ми попадна на лявата му ръка, от която липсваха три пръста. Беше Регимус, ковчежникът на Светата троица във Фекам. В същия миг рицарят, който стоеше зад мен, ме сграбчи и притисна ръцете към тялото ми.

— Брат Маурус не спомена да идваш от Бургундия, а и не говориш с бургундски акцент — каза ковчежникът. — Братът, който отговаря за пералнята, докладва и че са му изчезнали расо и туника, но чак когато чух за мистериозния облечен в черно монах тук, в Руен, заключих, че трябва да си същият човек. Не очаквах такава дързост, да се представиш за самия Рудолф Глабер.

— Кой си ти, старче? — прекъсна го Уилям, с още по-рязък тон. — Шпионин на Харалд? Не знаех, че наема и изкуфели старци.

— Не съм шпионин на Харолд, господарю — казах с мъка. Едва дишах. Рицарят ме стискаше толкова силно, че имах чувството, че ще строши ребрата ми. — Изпраща ме Харалд, Харалд Норвежки.