Аферата „Зелда“

Съпругът на госпожа М., който караше колата на семейство Латимър, посрещна Изобел на гарата.

— Хубаво ли беше времето напоследък? — попита Изобел, когато излязоха от главния път и поеха бавно по тесния междуселски път. Той отби в тесен еднолентов път и изчака един трактор да се промъкне покрай тях, преди да отговори.

— Много приятно — каза. — Много меко, а пък едва наближава февруари. Вече прилича на пролет. В Лондон едва ли сте почувствали колко е приятно.

— Не — каза Изобел. — А напоследък навсякъде има централно отопление, и е толкова горещо…

— Това води до всякакви настинки — каза той печално. — И менингит. Кой беше чувал за менингит преди централното отопление?

Изобел кимна и загледа познатите ориентири по пътя към къщата й.

— Филип добре ли е? — попита тя.

— О, да — отвърна съпругът на госпожа М. — Поне тя никога не е казала нещо в различен смисъл. А щеше да спомене, ако той не беше добре. Каза, че е много погълнат от заниманията си с басейна. Предполагам, че сигурно сте чули всичко за това.

— Да — каза Изобел. — Чух.

Той намали, за да завие в алеята. На обичайното място на Изобел беше паркиран бял седан.

— Това сигурно е човекът за басейна — каза господин М. и паркира до него. — Май е тук през повечето дни.

Изобел излезе от колата и видя с прилив на дълбоко задоволство, че Филип беше дошъл до предната врата да я посрещне.

— Привет — провикна се той от прага.

— Привет — отвърна Изобел, обхващайки с поглед светлата му коса и любимото лице, свенливата топлота на усмивката му. Вдъхваше усещане за нещо сигурно и нормално в сравнение с прекадените вълнения от предишната седмица. Тя се радваше да си е у дома, радваше се да е отново с него. За момент се просълзи при вида му и изпита желание да изплаче, да се хвърли на гърдите му и да остави ръцете му да я обгърнат, и да го чуе как я успокоява, че не е нужно никога повече да излиза навън в света, никога повече да бъде Зелда, никога да не протяга ръка към Трой през нощта или да се бори с усложненията на живота, който бяха създали заедно тази седмица.

— О, Филип — изрече тя с копнеж и тръгна към него.

На прага зад него се появи една фигура. Мъри кимна леко, сякаш искрено се радваше да я срещне.

— Добре дошла у дома.

— Благодаря — каза Изобел студено.

— Мъри ще остане на обяд, тъкмо се канехме да хапнем — каза Филип доволно. — Истински късмет е, че си хванала този влак. Идваш точно навреме.

Изобел кимна и влезе в къщата. Струваше й се странно двамата мъже да я приветстват с добре дошла в къщата, която до миналата седмица безусловно й принадлежеше, в която тя посрещаше съвсем редките посетители. Но сега палтата на Мъри и Филип бяха метнати на един стол в антрето, а големият синьо-бял чадър на Мъри, с яркото лого „Атлантис Пуулс“, беше в поставката за чадъри. Изобел поспря за миг да погледне големия чадър на Мъри, заради който поставката й се струваше миниатюрна, палтото му, метнато небрежно на стола й, а после отиде в кухнята.

Нямаше да обядват супа, хляб и сирене. Понеже имаше да готви за двама мъже, госпожа М. беше преобразила обичайните си менюта. На две места имаше ножове и вилици, и когато Изобел влезе, госпожа М. слагаше на трето място прибори за нея.