Кървава разходка [bg]

Преди да напусна Бейкърсфийлд, телефонирах на Майлоу. Не беше на служебното си място, а клетъчният му телефон не отговаряше. Магистрала 5 минаваше точно край Нюкхол. Катастрофа беше затворила пътищата на север и бе предизвикала струпване на тълпа любопитни в обратното платно. Дузина автомобили със святкащи буркани, коли на ченгета от няколко района и линейки, паркирани диагонално на магистралата, репортери, които се навираха навсякъде. Един преобърнал се тежкотоварен камион беше блокирал изхода към най-близката отбивка. На сантиметри от предните му колела се виждаше смачкана купчина червено и хром.

Един пътен патрул ни махна с ръка да продължаваме, но ние по инерция намалихме и колоната запълзя като охлюв. Включих радиото. Катастрофата беше голямата новина: някакво спречкване между двама мотоциклетисти, гонитба извън шосето, после рязък завой, който бе отвел преследващия мотоциклет в насрещното платно. Това го нарекоха пътен бяс. Сякаш лепването на етикет променяше нещата.

Трябваха ми два часа, за да се върна до Лос Анджелис, и когато стигнах до Уестсайд, небето бе притъмняло, изпъстрено с черни като въглен ивици, които пъплеха към тъмночервеното зарево на хоризонта. Твърде късно, за да посещавам една възрастна жена. Заредих с бензин на Сънсет и Ла Брий и отново телефонирах на Уонда Хацлър. Този път тя ми отговори:

— Елате у дома, очаквам ви.

— Сигурна ли сте, че не е твърде късно за вас?

— Не ми казвайте, че сте от ранобудните птици!

— Всъщност наистина не съм.

— Чудесно! — отговори тя. — Ранобудните трябва да бъдат принуждавани да доят кравите!

Обадих се вкъщи, за да съобщя, че ще закъснея. Гласът на Робин от телефонния секретар ми отговори, че ще бъде в Студио Сити до девет, където щяла да внася поправки в някакъв звукозапис. Синхрон в свръхактивността. Потеглих към Санта Моника.

Адресът на Уонда Хацлър беше на Йейл Стрийт, южно от Уилшър, едно розово бунгало със зелен покрив зад поляна с лавандула, див лук, мащерка и няколко вида кактуси. Сред растенията стърчеше табела с името на някаква охранителна фирма, но около имота нямаше ограда.

Докато паркирах колата си, тя вече беше на тротоара — едра жена, висока около метър и осемдесет, със здрави плещи и масивни крайници. Косата й беше късо подстригана. Човек трудно можеше да определи цвета й в здрачината.

— Доктор Делауер? Уонда Хацлър. — Здраво ръкостискане, груби ръце. — Харесвам колата ви, имах „Флийтууд“, след като Ортън вече не можеше да шофира и аз се уморих да подкрепям петролните компании. Само ми покажете някакъв документ, за да сме сигурни, а после заповядайте вътре.