Шепнещите [bg]

— А дългосрочно?

— Във вашия случай колко време продължи?

— От последния път ли?

— Случвало ви се е повече от веднъж?

— Да.

— Господи. Ако бях попаднала на войник във вашето положение, щях да се погрижа той да бъде подложен на интензивна терапия.

— Успокояващо е да го знам. Да се върнем към вас…

— След времето, прекарано в „Абу Граиб“, се преместих в звеното за консултации и лечение. На съвсем ранен етап стана ясно, че има проблеми с нивото на стреса и че то се повиши, когато военните въведоха повторните назначения, с принудително удължаване на предвидения в договора срок, и започнаха да мобилизират бойци от запаса. Бях включена в звено по психотерапия, което работеше в зелената зона, но отделяше специално внимание на предните оперативни бази, „Ероухед“ и „Уорхорс“.

— „Ероухед“. Там е базирана Трета пехотна дивизия, нали?

— Някои от бригадите, да.

— Срещали ли сте хора от разузнавателна част „Страйкър“, докато бяхте там?

Тя бутна чашата си настрани. Изражението й се промени.

— Заради това ли дойдохте, за да говорим за момчетата от „Страйкър С“?

— Не съм споменавал „Страйкър С“.

— Не беше необходимо.

Явно искаше да продължа.

— Доколкото знам, трима души от „Страйкър С“, които са се познавали помежду си, сами са сложили край на живота си — казах аз. — Единият е погубил заедно със себе си и своята съпруга. Това ми звучи като натрупване на самоубийства, което навярно е привлякло вашия интерес.

— Така е.

— Говорили ли сте с някого от тези мъже?

— Говорила съм с всичките, но с Деймиън Пачет само неофициално. Първият беше Брет Харлан. Той посещаваше центъра за ветерани в Бангор. Също така бе наркоман. На него му беше удобно, че приемната на програмата за подмяна на иглите се намираше до центъра за ветерани.

Не разбрах дали се шегуваше.

— Какво ви каза той?

— Това е поверително.

— Той е мъртъв. Вече му е все едно.

— При все това няма да разкрия същината на разговорите си с него, но, естествено, можете да приемете, че страдаше от разстройства вследствие на посттравматичен стрес. Макар че…

Тя замълча. Изчаках.

— Имаше слухови халюцинации — добави малко неохотно.

— Знам. Сестра му ми каза, че чувал гласове.

— Това не отговаря на диагностичните критерии за посттравматично разстройство. По-близко е до шизофренията.

— Продължихте ли изследванията?

— Той прекъсна лечението. И после умря.

— Имало ли е характерно събитие, което да е предизвикало проблема?

Тя отклони поглед.

— Било е… нетипично, доколкото можах да установя.

— Какво означава това?

— Имал е кошмари и проблеми със съня, но не е бил в състояние да ги свърже с определена случка. Това е всичко, което съм готова да кажа.