Кървава роза [bg]

Шей ръмжеше и се опитваше да се промъкне зад мен. Обърнах се рязко и се приготвих да посрещна атаката му.

Той зари възбудено с лапа по земята.

— Хайде де! — Предизвикателството отекна в съзнанието му, заедно с ръмженето ми.

Тъкмо се канех да го нападна, когато той се преобрази и вдигна отбранително ръце.

— Почакай, Кал! Не че това не е забавно, но не дойдох, за да се бия с теб. Просто се опитвах да ти обясня нещо.

Ръмжейки, аз също си възвърнах човешкия облик.

— Че вече си се предал?

— Не съм се предал. Просто съм реалист. Какви са изгледите да изляза жив от тази битка?

— Такива, каквито и за останалите — отвърнах, макар че ако трябваше да съм откровена, и те не бяха особено добри.

— Не — възрази Шей. — Не и като се има предвид какво трябва да направя.

— Така значи? Ти си героят, което автоматично означава, че накрая ще умреш?

— Вероятно. И именно затова накарах Рен да обещае, че ще се грижи за теб. Дори Хари Потър умря. Е, поне за няколко минути.

Оголих зъби, без да обръщам внимание на шегата му.

— Но защо искаш да въвлечеш Рен във всичко това? Ти го мразиш.

— Мразя го, защото е твоят партньор… Двамата си пасвате идеално. — Той извърна поглед и сви рамене. Изведнъж се разсмя и поклати глава. — Ако мислех, че нещата ще се развият по друг начин, кълна се, че щях да се бия с него, докато и двамата станем на парчета. Бих се бил до края на живота си за теб. Изобщо не ме е грижа колко те обича. Ала както ти казах, ние си поговорихме и мога да се примиря с онова, което решихме.

— След като двамата сте се заели да решавате вместо мен, защо и той не е тук? — Очите ми мятаха искри. — След като вече сте толкова добри приятели.

— Да не преувеличаваме. По-скоро е нещо като разбирателство. Мисля, че му е малко гадно за мен.

Косъмчетата по тила ми настръхнаха.

— Защо?

— След всичко научено за това, което трябва да направя, за да довършим започнатото, според мен и той е почти сигурен, че ще загина.

— Имаш предвид да се изправиш срещу Боск Марк?

Шей кимна.

— Трябва да убия единствения роднина, който съм имал някога. Който на всичкото отгоре е и мегадемон.

— Той не ти е роднина. Не и наистина — напомних му аз. — Много добре го знаеш. Освен това, ако успеем, отново ще имаш родители.

— Предполагам — въздъхна той.

Взех лицето му в ръцете си и задържах погледа му.

— Няма да умреш.

— Звучиш доста убедено. — Той ми се усмихна, ала очите му с цвят на мъх бяха тъжни… сякаш вече ме беше изгубил.

Отпуснах ръце до тялото си.

— Няма да умреш, защото аз ще те спася. Нали все това правя.

— Не и този път. Сега е различно. Това е краят. Знам го.

Изръмжах и го зашлевих.

— Ей! — Шей долепи ръка до бузата си.