Кървава роза [bg]

Когато те си тръгнаха, до ушите ми долетя тихо ръмжене. Обърнах се и видях, че Рен се кани да тръгне след тях.

Сграбчих го за ръката.

— Да не си посмял!

— Той се възползва от нея. — Рен беше настръхнал, готов за бой.

— Не е така. — Дръпнах го назад. — Вярвай ми.

Той ми отправи изпълнен с подозрение поглед, но престана да се съпротивлява.

— Какво смяташ да правиш? — попита ме. — Да си починеш?

— Невъзможно — отвърнах, усетила учестения ритъм на сърцето си. — Но бих искала да се преоблека — не съм си сменяла дрехите от два дена. Може би един душ…

Той се ухили и аз усетих как бузите ми пламват.

— Забрави. — Пуснах го и направих една-две крачки назад, докато в ума ми изникна образът му по хавлия.

Той се засмя меко.

— Ще се видим след час, Лили.

Ядосана, задето продължавах да се червя, изръмжах. От което той се разсмя още по-силно.

— Само аз ли съм гладен? — Мейсън си поглади корема.

— Ще откриеш приятелите си Брин и Ансел в кухнята — каза Аника. — Тес също би трябвало да е там.

— В кухнята? — намръщи се Шей. — Защо?

— След инцидента с Лоуган решихме, че ще е най-добре да държим Ансел на едно място.

— Дежурство в кухнята, значи? — попитах.

— Миенето на чинии е достатъчно наказание за някой, който е трябвало да понесе онова, което са причинили на брат ти — усмихна се тъжно Аника. — Не може да се държи по този начин и да е свободен, но на негово място повечето от нас биха постъпили по същия начин.

— Радвам се, че мислите така.

— Кухнята би трябвало да го държи далеч от неприятностите — каза Аника.

— Е, значи ето къде ще бъда аз — заяви Мейсън. Докато минаваше покрай мен, той се приведе и прошепна в ухото ми: — Не си ли дава сметка колко ножове може да задигне Ан от кухнята?

Погледнах през рамо към Аника, но тя бе потънала в разговор с Шей, който й показваше оръжията.

— Ще дойда с теб. — Улових Мейсън за ръка, избягвайки да срещна отново очите на Рен.

Не знаех какво ще открия там и не бях сигурна, че точно в този момент съм в състояние да се справя с него. Твърде много мисли се гонеха в главата ми — за изгледите ни за успех, за рисковете и за всички понесени досега загуби. Точно онзи тип мисли, които водят до импулсивни, безразсъдни решения.

— Искаш ли да се видиш с Ансел и Брин? — попита Мейсън, като поспря до стълбите.

— Ще дойда малко по-късно — отвърнах. — Но наистина трябва да се измъкна от тези дрехи.

— Така си е — кимна Мейсън. — Досега не казах нищо само защото съм прекалено възпитан.

— Много ти благодаря! — Пернах го лекичко по ръката.

— До после! — Той ме целуна лекичко по бузата и се втурна надолу по стълбите.

Изтощение се настани дълбоко в костите ми, когато се шмугнах в стаята си, оставяйки вратата да се затвори тихичко зад гърба ми. Насилих се да се преоблека, макар че леглото сякаш ме викаше. Само че ако легнех сега, можеше и да не успея да се събудя навреме. С помощта на ризата си изчистих колкото можах от мръсотията и саждите, полепнали по кожата ми. Един душ щеше да ми дойде много добре, но се тревожех за времето, както и за това, че Рен може да ме причака в баните.