![Черният флаг [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/6/5/cherniyat-flag-bg-download.jpg)
Черният флаг [bg]
- Автор: Боуден Оливер
- Серия: Орденът на асасините #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ЕРА
- ISBN: 9789543892808
- Переводчик: Емилия Карастойчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Черният флаг [bg]». Краткое содержание книги:
„Някога воювах в името на краля. Подчинявах се на хора с власт и богатство. Сега не служа на никого. Верен съм единствено на екипажа си. Заедно ще си върнем това, което по право ни принадлежи. С кръв и стомана ще се изправим пред могъщите. Капитаните ще проклинат флага ни, кралете ще се страхуват от него. Докато империите произвеждат богатства, ние ще сме там, за да ги обезкървим!“ Едуард Кенуей
— Няма ги! — изкрещя някой.
Разбраха, че затворничките са побягнали. Ускориха ход.
Ах Табай и Ан стигнаха вратата към двора. Черният правоъгълник посивя и нощният въздух нахлу в коридора.
Стражите наближаваха. Ах Табай и Ан прекосиха двора. Асасинът изненада войника пред портата, който се свлече мъртъв по стената. Ан се преви и извика, но двамата се измъкнаха през портата и изчезнаха в мрака, по оранжевял от пламналите гранати на Ах Табай.
Мери обаче нямаше сили да върви. Разкривил лице от болка, се наведох и я взех на ръце. Раната в хълбока, макар и стара, ме преряза, неспособна да поеме допълнителната тежест.
— Мери…
Изнемощял, оставих Мери върху паважа в двора. Отвсякъде ехтяха тежки стъпки и войнишки крясъци.
Добре, помислих си. Нека дойдат. Ще се бия. Има ли значение къде ще умра?
Тя ме погледна и очите й се проясниха. Успя да се усмихне, преди следващият пристъп на болката да завладее тялото й.
— Не умирай заради мен — прошепна тя. — Бягай.
Опитах се да възразя. Но тя беше права. С овлажнели очи проговорих:
— Мътните го взели! Трябваше да ме надживееш!
По устните й трепна призрачна усмивка.
— Аз изпълних ролята си. А ти? Ще изпълниш ли своята?
Лицето й се раздели, сякаш го гледах през диамант. Избърсах сълзите си с длан.
— Да, ако дойдеш с мен — отвърнах.
Тя не продума.
Не, моля те, не си отивай. Не искам да си отидеш.
— Мери?
Опита се да каже нещо. Опрях ухо до устните й.
— Ще бъда с теб, Кенуей. — Последният й дъх обвея с топлина ухото ми. — Ще бъда…
Изправих се и погледнах Мери Рийд. По-късно щях да я оплача, да си спомня храбрата жена, най-забележителния човек в живота ми. Помислих как британските войници бяха отнели детето на тази добра жена, оставяйки я обляна в кръв да изгаря от треска в ледената килия. Без одеяло. Без капка вода.
Чух първия страж да изскача на двора зад мен. Точно навреме да отмъстя, преди да избягам.
Извадих острието и се обърнах да ги посрещна.
61.
След това започнах да пия. Пих доста. В делириума ми витаеха хора от миналото — Каролин, Удс Роджърс, Бартолъмю Робърте.
И призраци — Басмения Джак, Чарлс Вейн, Бенджамин Хорниголд, Едуард Тач.
И Мери Рийд.
След гуляя, продължил незнайно колко, спасението се яви в образа на Адевале. Той застана до мен на кингстънския бряг и аз го помислих за поредния призрак, поредното видение, дошло да ме измъчва, да ми напомни провалите.
— Капитан Кенуей, приличаш на торба с курешки.
Видение. Призрак. Трик на пияното ми съзнание. И да, като стана дума, къде ми е бутилката?
Той протегна ръка към мен и аз протегнах плахо своята, очаквайки пръстите му да се превърнат в облачета дим и да се стопят. Оказаха се истински. Твърди като дърво, надеждни и истински.
Изправих се.
— Леле как ме цепи главата…
Адевале ме дръпна да стана. Потърках туптящите си слепоочия.
— Идваш тъкмо навреме, Адевале. Редно е да съм ти ядосан, задето ме изостави, но се радвам — погледнах го. — Да, адски се радвам.
— И аз, братко. Ликувай, защото и „Гарванът“ ти е непокътнат.
Той ме улови за рамото и ми посочи морето. Навярно бях разчувстван от алкохола, но гледката ме просълзи. Отново виждах „Гарвана“ и моряците си — по палубата, по мачтите, надничаха от оръдейните люкове. И всички гледаха към брега, където стояхме с Адевале. Дойдоха, помислих си, и една сълза се стече по лицето ми. Избърсах я с ръкава на робата (прощален подарък от Ах Табай, макар да не бях направил нищо оттогава, за да го заслужа).
— Ще отплаваме ли? — попитах Адевале, но той вече се отдалечаваше. — Къде отиваш? — попитах го.
— Очакват ме другаде, Едуард — подвикна ми.
— Но…
— Когато сърцето и умът ти са готови, ела при асасините. Тогава ще ме разбереш.
Изпълних съвета му. Отплавах с „Гарвана“ към Тулум, където за пръв път открих шестото си чувство и срещнах Ах Табай. Оставих екипажа на кораба и тръгнах да търся асасина. Натъкнах се обаче на опожарените останки от асасинско село. Адевале също беше там. Ето какъв дълг го зовеше.
— Какво, за бога, се е случило тук, Адевале?
— Ти, Едуард. Пораженията, които нанесе преди шест години, нямат край.
Сбърчих чело. Асасините още понасяха последиците от картите, които бях продал на тамплиерите. Погледнах го.