13-те светини [bg]

Тук обаче щеше да изпита особено удоволствие да убие двамата, които го отвлякоха и измъчваха. Тази мисъл го утешаваше в първи няколко дни, когато мъжът и жената го унижаваха и малтретираха, не му даваха храна и вода и го оставяха да стои сред собствените си нечистотии. Той си мислеше, че ще понесе всичко, което могат да му причинят — веднъж прекара цяла година в един китайски затвор, където го измъчваха без прекъсване почти всеки ден, докато правителството на Нейно Величество водеше преговори за освобождаването му.

Сутринта на четвъртия ден тъмният мъж влезе тихо при него и още преди Дон да се е събудил напълно, смаза двата големи пръста на краката му с чук, а след това си тръгна, без да каже и дума. Дон крещя, докато гърлото му се разкървави.

По-късно, доста по-късно, когато болката се поуталожи, Дон разбра, че всичките му планове за бягство са разбити на пух и прах — всяко движение със счупени пръсти на краката щеше да е истинско мъчение, а сега — с превърнатите му в кървава каша крака, вече и невъзможно. В този момент той се видя принуден да приеме и смразяващия факт, че е седемдесет и седемгодишен старец с поразклатено здраве, а не якия тридесетгодишен военен специалист, какъвто бе по времето, когато китайците го обработваха.

Мъжът и жената не спираха да му задават един и същ въпрос: „Къде е светинята?“

Да отрича, че няма никаква представа за какво говорят, бе безполезно. Очевидно двамата знаеха, че една от древните светини му е била поверена преди около седемдесет години. Той не моли за пощада, дори не проговори на двамата си мъчители. Това ги влудяваше още повече и те си отмъстиха с тояги и пръчки на крехкото му тяло.

Но не го убиха.

Дон знаеше, че докато те не научат местоположението на светинята, няма да го убият. Дори сега, когато измършавялото му тяло бе покрито с рани от порязвания и разкъсвания, той пазеше някаква надежда. Сигурно все някой от жителите на улицата, на която живееше в предградията на Кардиф, щеше да забележи, че го няма и да уведоми полицията. Но дълбоко в душата си Клоуз знаеше, че това е празна надежда — старият господин Брейтуейт, които живееше през три къщи от неговата, умря и престоя в кухнята си почти една седмица, преди да открият тялото му.

Късно през нощта, когато плъховете ставаха по-смели и той ги чуваше как се плъзгат из сламата и от време на време усещаше лекото докосване на козината им по глезените си, Дон Клоуз осъзнаваше, че лежи в своя гроб. Той вече не можеше да направи нищо друго, освен колкото може по-дълго да мълчи и да не казва на своите палачи къде е светинята.

Ножът на Конника!

Той щеше да се опита да отнесе със себе си в гроба тайната къде е Ножът.