Окото на света

Каменният коридор беше сумрачен и сенчест, и празен, с изключение на Ранд. Не можеше да определи откъде точно прозираше светлината, по-скоро бледото й подобие. По сивите стени нямаше свещи, светилници или нещо друго, което да обяснява тази светлина. Въздухът беше неподвижен и влажен, а някъде далече пред него се чуваше кухо и равномерно капене. Където и да беше това, със сигурност не беше в хана. Намръщен, той отри чело. Хан? Главата го болеше и му беше трудно да следва мислите си. Нали имаше… хан? Но каквото и да бе, беше изчезнало.

Той облиза устни. Беше ужасно жаден, жаден като изсъхнала пръст. Тъкмо капещият звук го подтикна да вземе решение. Без да мисли за нищо друго, освен за жаждата, той закрачи напред, към равномерния звук на капките.

В каменните стени на коридора имаше врати от грубо дърво, на равни интервали, една срещу друга от двете страни. Той се опита да отвори една. Отвори се лесно и той пристъпи в мрачна стая с голи каменни стени.

Една от стените се отваряше през редица арки към сива каменна тераса, а зад нея се виждаше небе, каквото очите му не бяха съзирали през целия му живот. Набраздени с черни, сиви, червени и оранжеви жилки облаци препускаха, сякаш подгонени от бурен вятър, въртяха се и се сливаха с безкрайността. Никъде не можеше да има такова небе! То просто не можеше да съществува.

Останалата част от помещението не му предлагаше нищо по-добро. Странни извивки и загадъчни ъгли, сякаш цялата стая беше грубо издълбана в един-единствен камък, и колони, които сякаш изникваха от сивия под. Пламъци пращяха в огнището като огън в ковачница, но не отделяха никаква топлина. Огнището беше иззидано със странни овални камъни. Всъщност само приличаха на камъни — изглеждаха влажни въпреки пламъците, когато погледнеше право към тях, но когато им хвърлеше кос поглед, наподобяваха човешки лица, лица на мъже и жени, гърчещи се от болка, крещящи безмълвно. Столовете с високи облегалки и полираната маса в средата на стаята изглеждаха съвсем нормални, но тъкмо тази нормалност изтъкваше ненормалността на всичко останало. На стената висеше огледало — но и то не беше нормално. Когато се погледна в огледалото, на мястото на отражението си видя само повей на тъмна сянка. Всичко друго в стаята се отразяваше вярно, но не и той самият.

Пред огнището стоеше някакъв мъж. Не беше го забелязал отначало. Облечен в добре скроени дрехи, мъжът изглеждаше в разцвета на силите си.

— Отново се срещаме — проговори мъжът и само за миг очите и устата му се превърнаха в отверстия към бездънни кухини, където тлееше жарава.

Ранд изкрещя и се хвърли назад, извън стаята, толкова рязко, че се препъна в коридора, залитна и отвори отсрещната врата. Изви се, хвана се за бравата, за да не падне на пода — и се озова в каменна стая с невъзможно небе отвъд арките, водещи към тераса, и огнище…

— Не можеш да избягаш толкова лесно от мен — каза мъжът.