Дългият следобед на Земята
- Автор: Олдисс Брайан Уилсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дългият следобед на Земята». Краткое содержание книги:
В същото време последните издънки на човечеството носят душите си в ръка или се гордеят с опашките си, чрез които са свързани с дървото-майка.
Романът „Дългият следобед на Земята“ би бил една ужасяваща прогноза, ако картината на бъдещето, опиращата се на нашите страхове и надежки, не е пресъздадена по законите на истински големите произведения.
Престижната награда „ХЮГО“ отдава дължимото на Брайън Олдис, на неговото въображение, майсторство и замах на разказвач.
— Грен… Бях почти умряла… Ах, какви терзания на съвестта… Чуй ме, човече, аз, твоята гъба, ти говоря. Държа содала под контрол и използвам възможностите му, така както използвах някога твоите. Такова богатство има в главата му… и като го съчетая с онова, което зная… ето, виждам не само този малък ваш свят, а и цялата вечнозелена галактика…
— Гъбо, ти да не си полудяла? — скочи Грен. — Нима не разбираш в какво положение сме изпаднали. Всички ще бъдем избити, щом бодливите кожи съберат смелост и ни нападнат отново. Какво да правим? Ако наистина си тук и си с ума си, кажи ни какво да правим!
— С ума си съм, въпреки че да си единственото мъдро същество в свят на тъпоумници наистина е лудост… Е, добре, Грен, ще ти кажа. Помощ идва. Погледни нагоре!
От доста време пейзажът бе обвит в тайнствена светлина. Далеч, от недрата на джунглата, се издигаха зелените колони, сега към тях се бе присъединила още една. Те сякаш обагряха ниските слоеве на атмосферата със сиянието си, ето защо Грен не се изненада ни най-малко, когато съзря облаци със зелени отсенки да прорязват небосклона.
От един от тези облаци именно се откъсна кръстосвач. Той се спускаше бавно и очевидно се бе насочил право към планинския хребет, на който стояха Грен и приятелите му.
— Тук ли идва, гъбо? — попита той гъбата.
Макар да нямаше желание да възвръща авторитета на тирана, който доскоро бе живял от собствената му кръв, Грен осъзнаваше, че зависещата сега от содала гъба можеше да им бъде от полза и да не им причини вреда.
— Слиза тук — отговори гъбата. — Скрийте се с Ятмур и бебето, за да не ви смаже, когато кацне. Вероятно идва насам, за да се опраши с умиращия кръстосвач. Щом се приземи, трябва да се качим на него. Налага се да ме пренесеш, Грен, разбираш ли? И тогава ще ти кажа какво да правиш по-нататък.
Докато пълните уста на содала произнасяха тези слова, силен вятър накара да полегне тревата. Косматото тяло над главите им непрекъснато растеше, докато не закри напълно полезрението им. Кръстосвачът бавно се приземи на ръба на скалата, точно над умиращия си събрат. Опря крака, прилични на бойни кули, обрасли целите с мъх. Подраска с тях, докато най-сетне намери опора, и напълно спря.
Грен, Ятмур и татуираните жени се бяха приближили до гиганта и сега го разглеждаха с огромно любопитство. Младежът пусна опашката на содала, за която го бе теглил по земята.
— Не можем да се качим там горе! — рече той. — Направо си обезумяла, гъбо. Прекалено голям е!
— Качвай се, човече, качвай се! — настояваше гъбата.
Грен стоеше нерешително, докато Лили-йо и останалите от групата й приближиха. Те всички искаха да се махнат на всяка цена от това място.
— Както каза и твоят приятел рибата, този е нашият единствен изход — обади се Лили-йо. — Качвай се, Грен! Можеш да дойдеш с нас и ние ще се грижим за теб.
— Не се бой от кръстосвача — обади се Харис.
Само при мисълта обаче, че трябва да се озове отново върху нещо, което ще се вдигне във въздуха, момчето упорствуваше и не искаше да се качи. Той добре помнеше пътуването на гърба на птицата, която се разби в Ничията земя, пътешествието с лодката и дългокрачковците, които бяха завършили от зле по-зле. Само пътуването със содала, което той владееше изцяло, можеше да завърши по-добре.
Докато се колебаеше, гъбата отново се обади с гласа на содала, подканвайки останалите да се покатерят по косматите крака, обърна се дори към татуираните жени и настояваше да се качат, което те и сториха с помощта на групата на Лили-йо. Много скоро почти всички се оказаха върху гърба на гиганта и подканяха момчето да ги последва. Единствена Ятмур продължаваше да стои до него.
— Точно сега, когато се освободихме от тумбаците и гъбата, защо точно сега трябва да станем зависими от това чудовище? — мърмореше той.
— Трябва да отидем и ние, Грен. То ще ни отведе в топлите гори, далеч от бодливите кожи, където ще живеем тримата с Ларен в мир. Знаеш, че не можем да останем тук.
Той изгледа жената, сетне и детето с големи очи в ръцете й. Толкова неприятности трябваше да понесе заради него още от времето, когато Черното гърло пееше своята неустоима песен.
— Ще тръгнем с тях, ако настояваш, Ятмур. Дай да нося момчето. — Сетне в изблик на гняв вдигна глава и извика: — И престани да крещиш, гъбо! Идвам!
Но бе закъснял. Гъбата бе вече замлъкнала. Когато Грен и Ятмур най-сетне се покатериха задъхани върху живия хълм, завариха гъбата да наставлява Лили-йо и спътниците й.
Содалът извърна очи към Грен.