Железният светилник
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Тетралогия #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Железният светилник». Краткое содержание книги:
Лазар направи знак за тишина и продължи:
— Събрахме се да видим каква е народната воля. Горе са десетмина люде, тука е целият народ. Който не е дошъл тука днес, пратил е вас. А който не е дошъл, защото не милей за народните работи, него нема и да питаме. Народе, братя! Тука, в Преспа, нема друга християнска народност освен неколцина власи. Така ли е?
— Така е! — глухо избухна хор от много гласове в ниската стая. — Така е! — чуха се като ехо други гласове откъм ходника и стълбата.
— Тука, в Преспа… — едва-що започна пак Лазар и млъкна. Людете по стълбата бяха се размърдали шумно, чуваха се сърдити подвиквания и сетне гласът на общинския слуга:
— Дайте път бре! Пуснете ме да мина. Пращат ме общинарите. Викат го да дойде горе Лазара Глаушев. Дръпни се бре! — Слугата се отчая, види се, да си пробива път през навалицата и щом стигна докъм средата на стълбата, наведе се да погледне през вратата насреща и Лазар го видя как му прави знаци с глава, с ръце: — Лазаре, Лазе… Викат те горе, общинарите те викат. Ама веднага…
— Сега ще дойда — отговори Глаушев. Като настана пак тишина, той каза със силен, пронизващ глас, какъвто ставаше гласът му, когато се вълнуваше и гневеше: — Викат ме горе и ще отида. Ще отида от ваше име. И ще кажа горе: чест и почит към вас, старци, но гука требва да влезат и народни люде, еснафи и по-бедни, пък н некои по-млади. Общината е народна, а не само на старите и чорбаджиите. Ще кажа още: народът иска в църквите да се пей само на негов език, народът иска в училището да се учи на негов език, учителите да бъдат негови, а не чужди. И ще кажа още: ако вие не сте съгласни с народа, и народът нема да е съгласен с вас и ще ви остави и нема да ви слуша. Кажете сега вие, братя, да отида ли горе, или желаете да не отивам. Каквото кажете вие, това ще направя.
Навалицата се раздвижи, зашумя, завика:
— Иди… иди! Кажи им, Лазе… Иди! Да знаят… Народът…
— Е, харно — преряза с острия си глас Лазар, — ще ида, но сам нема да ида, за да знаят горе, че не съм сам. Да дойдат с мене десетина души от еснафите, по-познати люде, ето, като майстор Алекса Кочов, майстор Петре Момев…Кажете де, кажете още кои?
— Андрея Бенков, Андрея…
— Йоне Чакал!
— Не, не… Оставете… аз не съм за такава работа. — Върви, върви! Ето майстор Борис Мутафчия!
— Димо Пърлев!
— Мирче Гребена?!
— Майстор Марко Чукчук!
Като чу десетина имена, Лазар се запъти срещу навалицата, която се натискаше към двете стени, едва-едва се разцепи и се отвори тясна пътека накъм вратата. Той се изкачи по стълбата, следван от десетмината избрани граждани, а от всички страни им подвикваха:
— Вървете… Кажете им… Не ги искаме! Народът…
На горния кат глъчката на множеството долу се чуваше като подземно бучение. Лазар отвори вратата на общинската канцелария, влезе вътре, поздрави почтително. Като се обърна да стори път на десетмината си другари, видя, че след тях вървяха на широка, провлечена по стълбите опашка и други люде и всички събрани долу. Лазар не затвори вратата и остана там, а народът се струпа и се изправи на отворената врата като стена. Застанал там, за да го чуват и в стаята, и вън, той посочи другарите си и се усмихна:
— По стар нашенски обичай, когато некой поканен доведе и други гости, сметат се и те за поканени и драги гости.
Архимандритът, седнал в ъгъла срещу вратата, беше толкова побледнял, че бялото му чело сега изглеждаше зеленикаво, а бледността на бузите му проличаваше през космите на брадата му. От лявата му страна седеше чорбаджи Аврам Немтур и бе се навъсил страшно, та се виждаха не очи, а само дебелите му вежди. Други общинари седяха неподвижно по миндерите наоколо, наредени като купчинки край стените с празничните си кюркове и фесове, с броениците и чибуците си, а между тях бяха като чужди двамата стари свещеници, също общинари, в черните си раса и високи, полски шапки. Само хаджи Захария Мирчев се въртеше неспокойно на мястото си — види се, той бе казал да повикат Лазара Глаушев, а бе излязло сега друго, което и той не е очаквал.
— Ние казахме да дойдеш сам — чу се гласът на чорбаджи Аврама, а той нито се помръдна и гледаше Лазара с веждите си.
Лазар стоеше срещу него височък, строен и хубав, свалил си бе, както беше по новому, феса и широкото му чело се белееше твърдо и упорито, а в ъглите на устата му, под тънките мустаки, се криеше малко присмехулна усмивка. Той каза:
— Ако ме викате, както и други път сте ме викали, да прочета некое писмо или да напиша нещо, смятайте, че съм дошъл сам, а тия люде тука са дошли по свои причини. Но ако ме викате по некоя по-важна народна работа, тогава ще ви кажа, че аз сам не съм нищо и ето народът иска да чуе какво се говори и мисли тука за неговите работи. Сторете место, почтени чорбаджии и старци, и на тия десетмина мъже да седнат между вас. Те са се честни люде от еснафите, майстори и първомайстори, и са люде избрани, защото народът ги праща при вас. Ще ви кажа и друго: повикахте ме да дойда сам, а пък аз доведох и тия люде. Но ако не бехте ме повикали, ние и сами щехме да дойдем тука. Така реши и ни възложи целият тоя народ, дето е събран вън и долу чак по улицата.