Железният светилник
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Тетралогия #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Железният светилник». Краткое содержание книги:
Султана Глаушева попита чорбаджи Аврамовата сестра:
— Намери ли си чорбаджията човек за дюкяна?
— Има си той люде, сестро Стоянице. И кой смей да вземе от него и едно нокте каквото и да е! Сичко мери и тегли, сичко знай той до влакно.
Султана преглътна горчивата си слюнка и нищо повече не попита. Нямаше и защо да пита — явно беше, чорбаджи Аврам бе викал нейния Лазар не да му пази той стоката.
Лазар стоя още някое време в работилницата на баща си, а като започнаха людете да разчистват и изравняват харманите за нова вършитба, дойде Андрея Бенков и пак му заговори за тяхното сдружение. Лазар махна с ръка, сякаш отстраняваше някаква последна пречка, и се съгласи без повече думи. Той бе имал доста време да премисли всичко по това сдружение, което беше малко чуден и необикновен израз на приятелство и преданост. Та Андрея Бенков му предлагаше да дели с него богатството си! Всички подозираха, че той искаше да обвърже Лазара като свой бъдещ зет, по внушение може би на майка си и сестра си, но Лазар вярваше и знаеше, че Андрея го кани за свой съдружник само от преголяма привързаност към него. Той прие тоя дар, защото можеше да отговори със същата обич и привързаност. И бе решил да не се възползува докрай от добрината на приятеля си. Той ще вложи всичките си сили в общата работа и каквито и да са печалбите им, ще вземе най-малка част. Андрея не можеше да бъде стройник и сводник на сестра си. Той знаеше чувствата й към Лазара и как би се радвал да се оженят те двамата, но с нищо не се намесваше в отношенията им. Той наистина имаше нужда от другар в работата си и кого другиго би избрал освен Лазара Глаушев, комуто би се доверил и с когото би делил братски и добро, и зло? Но най-вече неговото нежно и обичливо сърце, което не винаги имаше достатъчно вяра в себе си и беше изпълнено с възхищение от Лазара, се нуждаеше от дружбата му, както беше от най-ранната им възраст. Не, Лазар не се смущаваше от тоя голям дар и му се радваше безкористно. Той не беше никак загрижен за бъдещето си — можеше до края на живота си да чука в бащиния си дюкян като обикновен калфа. Ако искаше да тури по-добър и по-сигурен ред в живота си, то беше повече заради другите — свои и чужди, — най-вече заради майка си, която не можеше да се примири със сегашното му положение. Тя не искаше да остане той на бащиния си занаят, дори и да не беше по-лош майстор от баща си и от Кочо, който пък тъкмо за това беше благословен — да наследи стария в занаята и да го надмине.
И все пак Лазар се боеше малко от тая нова връзка с приятеля си и дома му. Той не можеше да влезе сега отново в тоя дом със свободно сърце. Подхвърляха му други люде, казваха му го открито, а и сам виждаше, че така се подготвяше женитбата му с Божана Бенкова. Можеше да дойде ден, когато би се видял принуден и сам да заговори за тая женитба и да я реши. Той се боеше от тоя ден. Впрочем това не беше страх или нежелание, или наложена обвързаност — това беше една чужда власт в сърцето му. През последните един-два месеца той не бе виждал Ния. Отклоняваше всеки опит на майка си и на Катерина да му заговорят за нея. Те, изглежда, бяха получили еднаж снаха му Кочовица, която иначе беше сдържана жена, но се изпусна и каза тъкмо на трапеза, когато бяха събрани всички домашни:
— Ния казала, че в Преспа имало само един ергенин, за когото би се омъжила. Питали я кой е той, а тя — нищо. Пък нели сички знаят…
По пламналото лице на Лазара се изписа такава мъка от смущение и от гняв към снахата, към която винаги бе се отнасял с обич и почит, че всички на трапезата наведоха очи, а Раца Кочовица, като видя грешката си, се разплака.
Тая нова случка подлюти наново раната му след толкова време, но Лазар пак скоро се поуспокои. Името и споменът за Ния, всички спомени от нея покрай дружбата й с Катерина пробуждаха в него само гняв и мъка и понякога скръбно примирение за нещо, което е загубено и трябвало да бъде загубено. С тоя гняв Лазар я прогонваше от мислите си и успяваше да я прогони, успокояваше се за известно време, докато неочаквано почувствуваше някой път, че тя оставаше там, в сърцето му. Най-често Лазар се залъгваше, че гневът му е истинското и единствено негово чувство към чорбаджи Аврамовата щерка, но то беше само една болезнена кора по младото му, пламенно и жадно сърце.
Не се залъгваше той с нищо, когато виждаше Божана, беше близу до нея, чуваше гласа й, радваше се на нейната чиста, смирена хубост. Близу до нея Лазар се чувствуваше наистина щастлив и свободен. Но като болно тяло, щом излезе от дълбочината на целебни води, отново, се превива под бремето на недъзите си — така и той, щом излезеше от чистия, светъл кръг на погледа й, виждаше се пак сам с тая дълбаеща тежест в сърцето. Божана нямаше никаква власт над него или дотолкова беше силата на нейния чар, че щом изчезнеше отпред очите му, той почти я забравяше. Когато забеляза това, Лазар започна сам да я търси по-често, доколкото му позволяваше приличието и като най-близък приятел на нейния брат. Така той и даде съгласието си за обща работа с Андрея и сякаш не толкова за своя полза, колкото заради успокоителния, целебния поглед на Божана, заради добрината на брата и още повече за да се възпротиви, за да се изтръгне от опасната власт на чорбаджи Аврамовата щерка. Домашните му се радваха — така той попадаше на по-подходящо за себе си поприще — и брат му Кочо само тъй, от братска обич и за да го насърчи, му рече: