Живот в сънуването
- Автор: Донер Флоринда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот в сънуването». Краткое содержание книги:
Флоринда Донер, дългогодишен колега и спътник на Карлос Кастанеда в света на сънуването, а също и многоуважаван автор на „Сънят на магьосницата“ и „Шамбоно“, ни връща около двадесет години назад, за да ни представи един зашеметяващ автобиографичен разказ на нейното несигурно, изпълнено със съмнения, често объркващо навлизане в света на сънуването.
Докато пътува през Северно Мексико, Донер, тогава млада студентка в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, попада в „един друг свят, който съществува паралелно с нашия“. Населен с хора — последователи на една магьосническа традиция, зародила се сред индианците от предколумбово Мексико, този примамлив свят става нейна духовна и интелектуална страст.
Преминавайки от една идентичност в друга и ловко нагласяйки странни и поразителни срещи, Кастанеда и съратниците му сриват до основи социалнообусловените представи на Донер за време, пространство и съществуване, като същевременно подлагат на изпитание всичките й схващания за женственост.
Привличани един от друг и предизвикващи се взаимно, Кастанеда и Донер поддържат една игрива, динамична, земна връзка. Донер идва, за да изпълни женския аспект на духовния свят, представен ни за първи път от Карлос Кастанеда, докато пътува из фантастичния космос на магьосниците — поразителния и сюрреалистичен свят на живота в сънуването, където сънят и реалността трудно се различават.
В магически истинския разказ на Донер се срещаме с богата галерия от герои и загадки, които, неразрешени, остават в съзнанието подобно на ясни сънища.
Завладяващ и провокиращ, този разказ е едно изумително навлизане в един свят, различен от всичко, което познаваме, като същевременно е топло човешко представяне на незабравимо лично, духовно приключение.
Разсмях се на глас и му казах, че не разбирам от генератори. Едва когато отвори люка на един бетонен блок, разбрах, че електричеството за светлината в къщата се произвеждаше там. Абсолютно бях приела за даденост, че електрическите крушки и уреди в провинциално Мексико са като тези, с които съм свикнала.
От този ден нататък аз се опитвах да не му задавам твърде много въпроси. Чувствах, че не съм готова за неговите отговори. Срещите ни се превърнаха в нещо като ритуал, при който аз правех всичко възможно да не отстъпвам на изтънчения испански, който старецът използваше. Прекарвах часове над речниците в стаята си в търсене на нови, а често и архаични думи, с които да го впечатля.
Един следобед, докато чаках пазача да донесе храната — за пръв път, откакто бях открила стаята му, бях сама в нея, — си спомних овехтялото, странно огледало. Внимателно заразглеждах помътнялата му, напетнена повърхност.
— Ще се уловиш в капана на огледалото, ако се гледаш твърде дълго — рече един глас зад мен.
Очаквайки да видя пазача, аз се обърнах, но в стаята нямаше никой. В желанието си да стигна вратата, аз едва не съборих дървено-желязната скулптура, която беше зад мен. Машинално се протегнах да я хвана, за да не падне, но преди още да съм я докоснала, статуята сякаш се изви от мен със странно спираловидно движение, след което се върна в първоначалното си положение с поразително човешка въздишка.
— Какво има? — попита пазачът, влизайки в стаята.
Той постави огромен поднос върху нестабилната маса и, поглеждайки към пребледнялото ми лице, отново ме попита какво ми има.
— Понякога имам чувството, че тези чудовищни фигури са живи и ме наблюдават — казах аз, като посочих с брадичка най-близката статуя.
Но като забелязах мрачното му, посърнало лице, побързах да го уверя, че нямах предвид „чудовищни“ в смисъл на „грозни“, а само, че са много големи. Поех няколко пъти дълбоко въздух и повторих, че скулптурите създават у мен впечатлението, че са живи.
Като се огледа крадешком и сниши гласа си до едва доловим шепот, той рече:
— Живи са.
Почувствах се така неловко, че от нервност започнах да бъбря за онзи следобед, когато за пръв път видях стаята му и как бях примамена да вляза в нея от свръхестествен шепот, който впоследствие се оказа вятърът, духащ завесата навън-навътре през счупения прозорец.
— Тогава обаче смятах, че е някакво чудовище — доверих му аз, като нервно се изхихиках. — Някакво чуждо присъствие, което се храни от сенките на здрача.
Прехапал долната си устна, пазачът ме наблюдаваше внимателно. После погледът му зашари безцелно из стаята.
— Хайде да седнем да се нахраним — рече най-сетне той. — Ще изстине храната ни.
Той ми издърпа стола и веднага след като се настаних удобно добави с треперещ глас:
— Права си като ги наричаш „присъствия“, защото те не са скулптури. Те са „изобретения“.
После ми довери заговорнически:
— Изобретени са от велик нагуал, който е държал моделите в един друг свят.
— Мариано Аурелиано ли? — попитах аз. Той поклати глава и рече:
— От много по-стар нагуал на име Елйас.
— Защо тези изобретения са в твоята стая? — попитах аз. — Този велик нагуал за теб ли ги е направил?
— Не — отвърна той. — Аз само се грижа за тях.
След което стана, извади от джоба си прилежно сгъната бяла носна кърпа и започна да бърше с нея най-близкото изобретение.
— Тъй като аз съм пазача, на мен се пада задължението да се грижа за тях — рече той. — Един ден, с помощта на всички тези магьосници, които вече познаваш, аз ще отнеса тези изобретения там, където им е мястото.
— И къде е това?
— Безкрая, космоса, вакуума.
— И как смяташ да ги отнесеш?
— Чрез същата сила, която ги е донесла тук: силата на будното сънуване.
— Щом сънуваш, както сънуват тези магьосници — започнах аз предпазливо, като се опитвах да скрия тържеството в гласа си, — тогава и ти самият трябва да си магьосник.
— Магьосник съм, но не съм като тях — рече той.
Откровеното му признание ме обърка.
— И каква е разликата? — попитах аз.
— А! — възкликна той многозначително. — Голяма. Но не мога да я обясня сега. Ако го направя, ще станеш още по-мрачна и сърдита. Един ден обаче сама ще разбереш всичко, без да е необходимо някой да ти го обяснява.
Усещах как мозъкът ми щрака в отчаян опит да измисля какво друго да кажа, какво още да попитам.
— Можеш ли да ми кажеш как нагуалът Елйас се е сдобил с изобретенията? — казах накрая аз.
— Видял ги е в съня си и ги е уловил — отвърна пазача. — Някои от тях са копия, направени от него, на изобретения, които не е могъл да отнесе. Други са истински. Изобретения, транспортирани от този велик нагуал чак до тук.