Да си намериш майстора
- Автор: Паркс Адель
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Еленкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Да си намериш майстора». Краткое содержание книги:
Героинята на скандализиращия й роман „Да си намериш майстора“ Кас Пери е амбициозна, красива, преуспяла тв продуцентка. Държи на три неща: дрехите да са маркови, рейтингът да е висок и гаджетата да са… за еднократна употреба!
Позакъсалият канал TV6 стартира създаденото от Кас предаване за двойки, които планират в най-скоро време да застанат пред олтара.
Целта е предбрачно да се провери дали единият от двамата няма склонност да кръшка. Ако изпитвате и най-малко съмнение в бъдещия си партньор — телевизията е на линия! Тя ще спретне „случайна“ среща на подозираната половинка с бивше гадже, пък ако трепетите не са угаснали и се озовете в прегръдката (и в постелята) на старата любов — камерите са готови!
И в ефир се зареждат сълзи на разкаяние, треперещи длани и стиснати (та и разменени) юмруци. Шоуто е коментирано и оплювано. Аудиторията — скандализирана и заинтригувана. Рейтингът скача до небето, рекламодателите направо ще се избият.
Но ето че се намира един, който отказва да участва в предаването поради… морални съображения. Не му се нрави, видите ли, прокламираното от екрана разрушаване на ценности, като вярата в любовта и брака и прочие.
Решена да го убеди да застане пред обектива, Кас Пери се впуска в преследване на… мъжа на живота си.
Макар че попада в обсега на собствената си скрита камера, небезизвестната продуцентка със зъби и нокти си проправя път към хепиенда на тази съвременна електронномедийна приказка.
— По-скоро беше хладна и гладка.
Иси едва не разлива джина на пода, тъй като в изумлението си не успява да прецени добре размерите на масичката.
— Внимавай — промърморвам, загрижена за килима си марка „Първис енд Първис“.
— И като казваш, че го искаш…?
Дълбоко поемам дъх и форсирам:
— Просто не можех да се откъсна от него.
Криво-ляво се мъча да й обясня. Тенджерите са мръсни, понеже не мога да понеса мисълта да ги измия и да залича спомена за присъствието му. Дори споменавам, че чаршафите те смърдят по същата причина.
— Чаршафите!? Кога стигнахме до чаршафите? — пискливо се провиква тя.
Бих могла да й разкажа за първия път. Тогава нямаше чаршафи, само една мръсна тухлена стена. Беше задъхано и необуздано. Мантото ми се измокри и изцапа, нуждае се от почистване. Шалът ми още лепне от спомена за любовта.
И отлично зная, че ако разкажа всичко това на Иси, ще си помисли, че подобно преживяване е типично в мой стил, че друго не е и очаквала от мен. И аз не очаквам друго от себе си. Но ако й разясня случилото се по-подробно, ще трябва да допълня, че актът — несъмнено примитивен и животински — граничеше с нереалното. Бяхме обгърнати в ярка бяла светлина, която ни превръщаше в едно цяло — в „ние“. Откъснати от целия свят, плувахме в отделно времево измерение, за което никой друг не подозираше и в което никой друг не можеше да проникне. В този миг дълбоко в себе си безмълвно повярвах, че сърцата, цветята и всичко, което те символизират, може да се случи и на мен. Бях там. Участвах лично.
Съединих се с другата си половина.
Зад една забутана провинциална гара.
Каква част от това ще схване Иси? Има само един начин да разбера.
Разказвам й всичко, което се бях заклела да не й разказвам. Нямам друг избор — то избликва само. Преливам от Дарън. От мисли за Дарън. Спомени за Дарън. Фантазии за Дарън. Не бих казала, че съм точно неспокойна — усещането е по-различно. Вълнувам се, ликувам.
И примирам от ужас.
Иси изслушва разпокъсания ми, объркан разказ за събитията до момента; не обелва и дума, но на физиономията й се мъдри глупашка усмивка, която постепенно пропълзява до ушите й, после надхвърля границите на човешките възможности и се разтяга още мъничко. Приятелката ми буквално засиява, когато съобщавам, че не съм се качила на влака за Лондон нито в четвъртък, нито в петък, нито дори в събота. Вместо това наехме стая в малък провинциален хотел. Докато преразказвам тези случки, в съзнанието ми за пореден път като жив изпъква образът на Дарън в един ужасно интимен момент.
В леглото сме, впримчени в заплетено кълбо от крайници, чаршафи и усещания. Той ме пита: „Харесва ли ти?“, и в същия миг ме изпълва несравнимо усещане за яснота и сигурност. Харесва ми, и то много. Спомням си как пръстите ми (които никога не са ми изглеждали толкова дълги и тънки) потъват в гъстата му черна коса. Лежа по гръб и наблюдавам тялото си и главата му. Тя леко се поклаща и в следващия миг излитам извън пределите на съзнанието. Всичко става много бавно. Това е четвъртият път. Или може би петият?
Иси, както може да се очаква, е втрещена.
— Прекарахме в леглото три дни. Накрая буквално ни изхвърлиха.
Усмихвам се при спомена за изнервената камериерка, която едва ли не на колене ни умоляваше да излезем, за да почисти стаята.
— И след всичко това, след като свикнахме да слушаме дишането, сънищата и мислите си, си станахме… нужни един на друг. — След кратка борба със себе си най-сетне разкривам тайната: — Не можах да го оставя да се прибере сам.
Все едно да изгубя част от себе си.
— Вместо това го поканих у дома.
Защото инак щеше да ми липсва навикът му да пее под душа. Щях да страдам за целувките, с които ме покриваше от глава до пети, като започваше от връхчетата на косата, проследяваше очертанията на ушите и челюстта ми и най-сетне стигаше до устните ми. Щеше да ми е мъчно дори за шуртенето на струята урина в тоалетната чиния.
— Тръгна си тази сутрин. Наложи се да замине за Котсуолдс — някакво дърво заболяло от морбили.
Иси бързо намества фактите. Пресмята дните на пръсти. Изглежда объркана. Сигурно е събрала две и две и напълно нетипично за себе си е получила четири.
— Значи е останал тук цяла седмица?
— Да.
— Но ти не допускаш никой мъж да престои в жилището ти повече от дванайсет часа. Нали имаш правило. Какво правехте цяла седмица?