Ритматистът

— Начертай още една клетка около себе си — рече Джоел.

— Моля?

— Направи колкото можеш повече линии. Да се допират само в ъглите. Чакай тук. Аз отивам да доведа помощ — каза Джоел и тръгна към вратата.

— Джоел, тези неща са навън. — Екстън подскочи, когато прозорецът се пукна. Погледна нататък — две тебеширчета дращеха с ужасяващ звук стъклото. То се напука още повече.

— Скоро ще влязат!

Джоел пое дълбоко дъх.

— Няма да седя тук като Хърман и Чарлс и да чакам да пробият отбраната ми. Мога да се добера до портите — съвсем близо са.

— Джоел, аз…

— Направи линиите! — викна Джоел.

Екстън се помая малко, после коленичи и се затвори зад няколко Забранителни линии. Джоел обърна монетата в ръката си.

Сетне грабна кофата и плисна повечето от киселината под вратата, като изтри Забранителната линия там. Тебеширчетата отпред се отмиха като мръсотия. Джоел рязко отвори вратата и без да поглежда назад, побягна към портите.

Знаеше, че няма да може да тича с полупълна кофа, затова я захвърли.

Продължи да бяга, стиснал монетата.

Какво щеше да стане с него, ако при портите нямаше полиция? А ако Драскачът беше убил пазачите или беше отклонил вниманието им?

Джоел щеше да умре. Кожата му щеше да бъде одрана, очите му изядени. Като на хората в разказа на Мери Роуландсън.

Не, решително си каза той. Мери е оцеляла, за да напише историята си.

И аз ще оцелея, за да напиша моята!

Той изкрещя и се насили да тича още по-бързо в тъмнината. Някъде напред съгледа светлини.

Около тях се движеха хора.

— Стой! — нареди единият от полицаите.

— Тебеширчета! — извика Джоел. — Преследват ме!

При вика му полицаите се пръснаха и грабнаха кофи. Джоел беше благодарен на Хардинг за добрата подготовка — хората му дори не спряха, за да се замислят или да задават въпроси. Наредиха се в защитна линия с кофите в ръце, а Джоел се стрелна между тях и рухна на колене. Останал без дъх, изтощен и с препускащо сърце.

Завъртя се и се опря с една ръка на земята. След него бяха тръгнали четири тебеширчета — повече от достатъчно, та да го убият. Бяха спрели в тъмнината, едва видими откъм портите.

— В името на Господаря! — прошепна един полицай. — Какво чакат?

— Готови — даде команда друг и нагласи кофата.

— Нападаме ли?

— Готови! — натърти колегата му.

Тебеширчетата си тръгнаха и изчезнаха в тъмнината.

Джоел хриптеше от изтощение. Падна на земята и остана да лежи по гръб.

— Още един човек — продума той — е хванат в капан в канцеларията. Трябва да му помогнете.

Един от полицаите насочи група от четирима към канцеларията. Взе пушката си и стреля във въздуха. Чу се силно пукане, когато пружините се освободиха и куршумът проряза въздуха.

Джоел лежеше, потеше се и трепереше. Полицаите държаха кофите и нервничеха, докато от изток не се зададе Хардинг, който препускаше на механичния си кон. Пушката му беше в позиция за стрелба.