Гравитация
- Автор: Герритсен Тесс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Найденов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Гравитация». Краткое содержание книги:
Придружаван от двама войника, Джак се приближи към главния вход, който всъщност беше единствен. На вратата бе залепен смразяващо познатия стикер, обозначаващ огнище на биологична зараза. „Но какво правеше тази сграда тук, накрай света?“, питаше се Джак. Безличната местност наоколо криеше отговор на въпроса му. Сградата се намираше точно тук, тъй като това място действително приличаше на края на света. Минаха през входа и продължиха напред през няколко пусти коридора, които водеха все по-навътре, към центъра на постройката. После видя няколко мъже и жени във военни униформи и други в лабораторни престилки. Осветлението навсякъде беше изкуствено, а лицата, които срещна имаха синкав и нездрав цвят.
Неговата охрана спря пред една врата, на която пишеше: „Съблекални. Мъже“.
— Влезте — заповяда един от войниците. — Трябва да изпълните написаните инструкции абсолютно точно. После минете през следващата врата. Там ви очакват.
Джак влезе в помещението. Вътре имаше шкафчета, една количка за пране, в която имаше зелени хирургически престилки в различни размери, една лавица с книжни шапки, мивка и огледало. На стената бе закачен лист с инструкции, първото изречение от които гласеше: „Свалете всички цивилни дрехи от себе си, включително бельото“.
Той съблече дрехите, окачи ги в едно от шкафчетата, които не се заключваха, облече хирургическа престилка и мина през следващата врата, на която също бе залепен знакът за биологична опасност. Този път стаята бе осветена в ултравиолетова светлина. Той се поколеба какво се очаква от него. Изведнъж се разнесе глас откъм скрит говорител на радиоуредбата.
— До вас има рафт с чорапи. Обуйте един чифт и преминете през следващата врата.
Джак се подчини.
В другата стая го очакваше една жена също облечена в хирургическа престилка. С груб, рязък глас каза да си сложи стерилни ръкавици. След това ядно откъсна няколко ленти скоч, с които залепи плътно ръкавите и крачолите му. Армията се бе съгласила да допусне Джак да присъства на аутопсията, но никой не бе му дал обещание, че ще се отнасят с него любезно. Жената постави на главата му слушалки с микрофон и му даде една смешна шапка, която повече приличаше на плувна, и с която той закрепи слушалките си неподвижно.
— А сега се обличайте — излая тя.
Бе дошло време за скафандъра — син на цвят, с прикачени ръкавици. Докато злобната жена му надяваше шлема на главата, Джак бе обзет от параноичното чувство, че тази жена иска да му навреди. В яда си тя можеше да обърка правилното обличане на защитното облекло, така че той да не бъде стопроцентово защитен от заразата.
След като запечати кожената пелерина на шлема му от всички страни, тя свърза костюма му с един маркуч, който излизаше от стената и той чу съскането на въздуха, нахлул в защитния скафандър. Вече бе твърде късно да се тормози за каквото и да било. Вече бе готов да влезе в огнището на заразата.
Жената откачи маркуча от него и му посочи следващата врата.
Той влезе в херметичната въздушна камера. Зад него вратата рязко се затвори. Там го очакваше мъж, също в защитен скафандър. Без да му проговори, той посочи към следващата врата и Джак го последва.
Излязоха от камерата и продължиха надолу по коридора към залата, където щяха да се извършат аутопсиите.
Вътре, върху широк плот от неръждаема стомана бе поставен първият труп, все още в запечатан черен чувал. Други двама мъже, също в защитни костюми, се бяха надвесили от двете страни на тялото. Единият бе доктор Роман. Той вдигна поглед и видя Джак.
— Не пипайте нищо. Не се месете. Тук сте единствено, за да наблюдавате, доктор Макелъм.
Добро посрещане.
Човекът, който го въведе в залата, отново закачи един от гофрираните маркучи към скафандъра на Джак и в ушите му пак нахлу съскането на въздуха в шлема му. Ако не носеше слушалки, той не би могъл да чуе какво си говорят тримата мъже пред него.
Доктор Роман и неговите двама помощници отвориха черния чувал.
Стомахът на Джак се сви. Трупът беше на Джил Хюит. Шлемът й беше махнат, но тя все още бе облечена с оранжевия предпазен костюм, върху който бе изгравирано нейното име. Дори да го нямаше, той пак би познал Джил по косата й. Тя бе копринена, с кестеняв цвят, късо подстригана и с проблясващи тук-там сребърни нишки. Странно защо, но лицето й беше непроменено. Очите й бяха полуотворени. И двете й склери бяха толкова яркочервени, че изглеждаха нечовешки.