Добрият

Паркът се простираше на няколко километра по протежението на носа. Беше време за обедна почивка и работници, насядали по масите за пикник под палмите, отваряха кутии с храна, а по пътеките запалени бегачи напрягаха мускули с мъчителни гримаси на лицата.

Тим и Линда вървяха от едно място за наблюдение до друго, облягаха се на перилата и съзерцаваха как брегът приема водите на морето и как морето надвива брега.

Те усвояваха погълнатите огромни дози възбуждащ нервите кофеин. Той асимилираше разказаното от нея, а тя свикваше с мисълта, че беше проговорила за разрухата на семейството си за първи път от петнадесет години.

— Много странно — поде тя, — но щом се почувствам готова да живея, да живея пълноценно, все ще се яви някой, който иска да ме убие.

— Може да иска, ама няма да стане.

— Откъде вземаш тази увереност? — учуди се тя.

Той вдигна кесията с остатъка от шоколадовите бисквити, които бяха взели от кафенето и си похапваха, докато вървяха.

— От захарта — пошегува се той.

— Говоря сериозно, Тим.

Той се загледа във вълните и тя го изчака, докато най-сетне отвърна:

— Повече от седем години вече живея в очакване да дойде нещо, с което трябва да се справя.

— Какво нещо?

— Звучи прекалено грандиозно да го нарека съдба.

— Всички имаме съдба.

— Това е по-скоро нещо в кръвта.

— И какво има в твоята кръв? — заинтригува се тя.

— Не е нещо, с което се гордея. Нямам заслуга за него. То си е просто там.

Тя изчака мълчаливо.

— Изпитах страх, когато го открих — продължи той. — Още изпитвам. А и хората реагират по особен начин на него, което ме кара да се чувствам неудобно.

Изведнъж се разпищяха чайки и се вдигнаха като хвърчила в небето. Една от тях се гмурна във водата и морето я пое.

— Мъчех се да се убеждавам, че да бъдеш зидар е добро и честно занятие и че за мен най-доброто нещо е да бъда зидар, и си го вярвам.

Чайката се измъкна от водата или от подслона между две вълни и литна с риба в човката си.

— Само че рано или късно тази част от личността ти, която се стараеш да потиснеш, надига глава. Тя е в кръвта и кръвта си иска своето.

Под пръските на морето, но на сигурно разстояние от вълните, двама мъже и една жена обикаляха около скалите по брега и събираха раци в яркожълти пластмасови кофи.

— А и нещата се подреждат така, че се налага да бъдеш това, което си.

Предплатеният телефон иззвъня.

— Не отговаряй — рече тя. — Свърши разказа си.

— Сигурно звъни Пит — каза той и беше прав.

— И аз си взех предплатен телефон — поде Пит. — Имаш ли с какво да запишеш номера?