Господари на нощта
- Автор: Кобен Харлан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Господари на нощта». Краткое содержание книги:
Баща ми ме погледна и се усмихна.
— Помниш ли как веднъж майка ти стана рефер?
— Съвсем слабо. На колко години бях? На четири ли?
— Да, нещо такова. — Все тъй усмихнат, той поклати глава и се унесе в спомени. — Майка ти тъкмо беше в разгара на феминисткия си период. Носеше тениски с надписи от рода на „Мястото на жената е в кухнята и в Сената“. Не забравяй, че това беше няколко години преди да допуснат жени в любителската лига, разбираш ли? По някое време майка ти научи, че няма жени — рефери. Прерови целия правилник и видя, че не е забранено. И се записа.
— А после?
— Е, дъртите бюрократи едва не припаднаха, но законът си е закон. Разрешиха й. Само че имаше разни дребни проблеми.
— Например?
— Например, че нямаше по-калпав рефер от нея. — Татко пак се усмихна с онази усмивка, която тъй рядко виждах напоследък; тя бе тъй дълбоко вкоренена в миналото, че изпитвах болка от нея. — Едва успя да научи правилата. Зрението й, както знаеш, беше ужасно. Спомням си как още на първия мач вдигна високо палец и викна „Безопасно“. При всяко съдийско решение правеше заучени движения като от балет на Боб Фос.
Разсмяхме се. Имах чувството, че той и сега вижда нейните театрални номера, едновременно развълнуван и притеснен.
— Треньорите не беснееха ли?
— И още как, само че знаеш ли какво направиха от ръководството на лигата?
Поклатих глава.
— Дадоха й за втори рефер Харви Нюхаус. Помниш ли го?
— Със сина му бяхме съученици. Той играеше професионален футбол, нали?
— Да, в „Тараните“. Защитник. Тежеше някъде над сто и трийсет килограма. Стоеше извън полето, а майка ти ръководеше. Ако някой треньор вземеше да беснее, Харви само му хвърляше един поглед и онзи веднага си сядаше.
Пак се разсмяхме, после млъкнахме и се замислихме как е могъл подобен дух да отстъпи дори пред най-коварната болест. След малко баща ми завъртя глава и ме погледна. Когато зърна белезите, очите му се разшириха.
— Какво е станало?
— Няма нищо — казах аз.
— Да не си се бил?
— Добре съм, наистина. Трябва да поговорим за нещо.
Той замълча. Питах се как да започна, но татко ми спести затруднението.
— Покажи я — каза той.
Погледнах го с изненада.
— Сестра ти позвъни тази сутрин. Каза ми за снимката.
Все още носех снимката. Извадих я. Татко я пое предпазливо върху дланта си, сякаш държеше малко животинче и се боеше да не го смачка. Погледна и тихо изрече:
— Боже мой.
Очите му заблестяха.
— Не знаеше ли? — попитах аз.
— Не. — Той отново се вгледа в снимката. — Майка ти не ми е казвала нищо докато… нали знаеш.
Зърнах как по лицето му пробяга сянка. Неговата съпруга, неговата спътница в живота бе имала тайни и от това го болеше.
— Има и още нещо — казах аз.
Той се обърна към мен.
— Кен е живял в Ню Мексико.
Разказах набързо какво съм научил. Татко го прие спокойно и мълчаливо, сякаш се бе опомнил след първия удар. Когато свърших, той попита:
— Откога е живял там?
— Само от няколко месеца. Защо?
— Майка ти каза, че щял да се върне. Когато успеел да докаже невинността си.
Седяхме мълчаливо. Оставих мислите си да се реят напосоки. Да речем, казах си аз, че е било така: преди единайсет години устройват клопка на Кен. Той избягва и дълго живее в чужбина под чуждо име, точно както твърдят вестниците. Минават години. Той се завръща.
Защо?
Дали за да докаже, че е невинен, както твърдеше майка ми? Да, навярно звучеше логично, но защо точно сега, след толкова много години? Не знаех, но независимо от причината Кен наистина се бе завърнал — и това му бе струвало скъпо. Някой знаеше.
Кой?