Стръв
- Автор: Сомоса Хосе Карлос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Галовски
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Стръв». Краткое содержание книги:
Все още не бе решила дали да вземе някаква дрога, преди да се впусне из ловните полета. Олга Кампос нито препоръчваше, нито забраняваше, но Елиса понякога вземаше…
Мисълта за приятелката й за момент я вцепени. Пръстите, хванали молива за устни, потрепериха. „Не. Сега няма да мислиш за нея. Контролирай чувствата си.“
Само че не успя. И как да пропъди спомена за близкия човек до себе си? Бе живяла с нея, заедно се обучаваха, бяха правили любов. Дори в един незабравим следобед преди две години я бе водила в старата къща на бащиния й род, където не бе ходила с никоя друга приятелка. Все едно я бе развела из душата си, защото именно Сарагоса, където бяха израсли с Диана, преди да я вземе Виктор Дженс, бе нейното си място, а не Мадрид. В Мадрид изживя само една кратка отломка от детството и желязната решимост да въдворява справедливост, първо в името на родителите си, а сега и заради Елиса.
„И това говедо да си плати за онова, което й прави. Или вече й е направил.“
„Спри да мислиш.“
Завъртя се пред огледалото, дръпна блузата надолу и огледа как клинът се бе опънал по бедрата й и начина, по който светлината падаше върху белия й корем с обица на пъпа.
Щеше да му разгони фамилията на това животно. И повече нищо никому нямаше да бъде в състояние да причини.
Имаше нужда от още малко сенки около очите. Взе четката и избра много тъмен цвят. След като премисли, реши да не пуска повече плейъра, вече предостатъчно бе слушала тоя текст и можеше да си послужи с него, когато се наложеше. Идеята да се запишат стиховете, свързани с маската, принадлежеше на Елиса и Вера точно помнеше деня, в който приятелката й разказа за това и изслуша мнението й. Елиса имаше предостатъчно самочувствие, но когато се допитваше до Вера, винаги се съобразяваше със съветите й. Не настояваше, само мълчеше и чакаше. Това особено се харесваше на Вера, тя знаеше, че се дължи на профила й Молба. Както и да е, за разлика от сестра й, Елиса винаги зачиташе нейното присъствие.
Диана. Това бе целият й свят. Собственото й небе и аз. Понякога си мислеше, че отвъд сестра й няма нищо. Каквото и да правеше, не успяваше да се отърве от непреодолимото й влияние, и за добро, и за лошо. Диана не си ли даваше сметка, че сестричката й е напълно зависима? Не забелязваше ли, че й се възхищава? И точно заради това, заради сляпото възхищение, което я владееше, Вера бе уверена миналата седмица, че е в състояние да я убие, в мига, в който разбра, че Елиса бе изчезнала и че великата Диана бе направила така, та точно в тоя момент да я изхвърлят от играта. Бе се обадила на сестра си да се извини, но господ знаеше, че продължаваше да кипи от яд.
Привърши със сенките на клепачите. Ала нищо по лицето й все още не бе окончателно. При агентите гримът трябваше да стои като току-що положен. „Все едно си на сцената и в същото време — извън нея“, й бе казала Диана по някакъв повод. На сестра й беше много трудно да преглътне това, че тя също искаше да работи в полицията, но в края на краищата се примири. Помнеше съвършено ясно деня, в който Диана отиде да учи в „специален колеж“, бе само на десет и много плака, като остана сама с роднините. Пет години по-късно мина през същия кастинг и й стана ясно за какъв колеж е ставало дума. Диана вече работеше там и стори необходимото, щото да попречи на Вера да върви по същия път, ала единственото, което постигна, бе да я настърви още по-амбициозно да го следва.
Направи сенките по-плътни, докато си мислеше за Диана.
„Тя ти е като господ, прекалено много я оставяш да ти влияе“, й подмяташе Елиса. Знаеше, че те двете не успяха да станат добри приятелки. И причината не беше в Елиса. Сестра й, това не бе тайна, не будеше симпатиите на околните. Вера не познаваше друг човек толкова сдържан и с повече задни мисли от нея. Сигурно заради това бе едно от най-добрите ченгета на света: Диана бе родена, за да има непрекъснато на лицето си маски. Но нещото, което Вера в никакъв случай не можеше да търпи, бе някой обикновен смъртен (включително и Елиса) да се съмнява в качествата на боготворената от нея икона, за която бе тъй горда, че й е сестра. „Аз съм сестра на Диана Бланко“, казваше винаги, когато се запознаваше с нов колега. По нейно мнение дори и огромният опит на Клаудия Кабилдо можеше да се сравнява с този на сестра й.
Ето защо остана толкова учудена, когато Диана й съобщи, че напуска.
„И всичкото това, за да отиде при оня чичко Мигел Ларедо“, помисли и стисна устни. Жиголото в службата, хубавецът, който заряза истинската си работа, за да запази, о, мили боже, прекрасния си вид на ветеран. Изобщо не я интересуваха постъпките на Ларедо, нито пък ревнуваше, както Елиса веднъж се опита да я подразни, че сестра й спи с него, а това, че Диана предпочита да живее с тоя човек, вместо да продължи с работата си. В какво се състои поумняването в тоя живот, да избереш обикновеното живуркане и примирението? Да се дръпнеш, та просто, о, господи, да не се случи с тебе така, както е Клаудия Кабилдо (или както с Елиса, но за това сега няма да мислиш)? И щом толкова те е страх, защо изобщо си приела да работиш това? Защо си казала „да“? А, сестричке? Не е ли било по-разумно първо да се огледаш и тогава да скачаш? И от какво по-точно се страхуваш? От Воайора? И не трябваше ли Диана да поиска съвет от Елиса, да я попита: „Какво да направя, за да бъда като теб, да изляза на арената и да хвана бика за рогата, вместо да се свивам в миша дупка от страх…“