Стръв
- Автор: Сомоса Хосе Карлос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Галовски
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Стръв». Краткое содержание книги:
— Изкачих се пълзешком до стаята на Вера, тя спеше. Събудих я, доколкото можах, и я накарах да се пъхне под леглото. Обаче Окса ни откри веднага. Опитах се да защитя себе си, но тя заплаши Вера и аз разбрах, че бих могла да помогна на сестра си единствено ако й се подчинявам. Оставих се да ме отведе. Захвърли ни насред хола на партера и там завързаха Вера по същия начин, както и родителите ми, ала като дойде време да вържат и мен, той… мъжът, когото нарекох „Човека кон“, съобщи, че му е хрумнало нещо забавно. „Изглеждаш якичка, девочка“, каза. Така ме нарече. „Хайде да видим дали наистина е вярно.“ И ми разпореди да правя всичко, което ме накарат. Да се смея, да кашлям или да лая като куче. Да целуна по устата него или Окса, или пък да си сваля гащичките и да му потанцувам… А ако не се стараех да го правя, както трябва, щяха да бият подред някой от моето семейство…
Настъпи пауза. Сълзи бликнаха от очите ми, и парещи, и свидни, като думите ми.
— Опитах се. Влязох в играта. Бях на дванайсет и си мислех, че само това можеше да отърве родителите ми и Вера… „Сега ще се посмееш, девочка“, нареди мъжът, и ако не успявах да го правя, както той го искаше, биеше мама. Накара ме да танцувам. Да пея. „Вижда се, че се преструваш, хайде пак.“ Когато сърцето на татко не издържа и той умря, мама, въпреки намордника, започна истерично да крещи. Мъжът сложи нож на гърлото й и заповяда да спре или ще я заколи. И аз му казах: „И мама се преструва, моля те, майко.“ Само че мама не спря и той й преряза гърлото… — След пауза продължих: — Един съсед бе чул писъците и повикал полиция. И това ни спаси, Вера и мен… Онези ги арестуваха няколко дни по-късно. Мисля, че още са в затвора, не знам. И не ме интересува.
Усетих ръка върху своята, сякаш за да ме отведе обратно в действителността. Отворих очи и видях покривката, чашите и чиниите. Валие бе вперил поглед в мен и не преставаше да ме милва. И докато си мислех, че ще почне да ме утешава, отново ме изненада.
— Оня човек е имал право — каза. — Преструвала си се неумело.
Полазиха ме мравки, разбрах, че точно това е, което трябваше да чуя, което през всичките тия години съм се надявала някой да ми каже.
— Никога не си се стремяла към това да се преструваш, Диана. Правиш го заради спомена за родителите и сестра си, само че си слаба актриса. Не си родена за театъра. И сега ми с напълно ясно какво искаш от мен, искаш да ти помогна да престанеш да се преструваш. Да се върнеш към собствената си искреност.
Заплаках отново, но тоя път се чувствах по-добре. Не взехме десерт.
Изчаках го, най-накрая се появи на изхода и един от сервитьорите най-после се накани да се вдигне и да отвори пред нас стъклената врата, за да излезем. Вечерта бе студена и ръмеше. Марио Валие се забави повече от очакваното, докато се обличаше, и за първи път тази вечер забелязах уморения му поглед, вече си бе дал почивка, плъзна се по блузата ми — бях без сутиен, защото бях решила да изляза с костюма на маската на Изложението, — по обувките, задържа се върху тях и отново се върна върху лицето ми. Но докато внимателно го наблюдавах как се изчервява, осъзнах, че не същинският ми образ го смущаваше, а „дрогата“, споменът за етюда, който оня ден му изиграх.
— Ще ми е особено приятно да се видим пак — каза.
— На мен също — признах си. — Благодаря за… всичко.
Потърсих бузата му. Той мръдна глава точно в тоя миг и устните ни случайно се срещнаха. Усмихнахме се с неудобство, внезапно се вгледахме един в друг и продължихме да се целуваме. Всяка следваща целувка ни се струваше непозната и нова, а последната — все едно никога не се бяхме целували.
Изведнъж си помислих, че не мога да остана с него нито секунда повече.
Не можех да си позволя никаква слабост. Все още не. Поне докато сестра ми я грозеше опасност.
Воайора дебнеше и аз бях длъжна да продължа да съм актриса.
— Трябва да тръгвам — казах, ала Валие ме спря с ръка.
— Диана… Каквото и да е онова, което вършиш, моля те, пази се.
Оставих зад гърба си Валие загрижен и доволен да ми маха с ръка за „сбогом“, застанал на тротоара, и се отдалечих към спирката на автобуса. Стигнах до къщи чак в единайсет, но все още срещах забързани минувачи по улицата. „Тук ли си? Чувстваш ли ме?“ Огледах се наоколо. Спрях алармите на апартамента, съблякох се по прашки и обувки и започнах с маската на Изложението. „Пожелай ме — мислех си. — Преструвам се, че съм твоя. Ела в мен. Искам да те измамя.“ Точно това ми бе препоръчал Дженс. „Той подозира, че си ченге, не го премълчавай пред себе си, не се опитвай да го криеш.“ Но след два часа, като свърших, вече бях обезсърчена. Как можех да му привлека желанията по този начин? И предположих, че Дженс просто се е вдетинил.