Синя луна
- Автор: Ноэль Алисон
- Серия: Immortals #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-954-685-953-2
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Синя луна». Краткое содержание книги:
Решена да го спаси, Евър пътува до мистичното измерение Съмърленд не само за да разкрие тайните от вековния живот на Деймън, но и за да проучи Хрониките на Акаша, които ще й дадат отговори за миналото и бъдещето… и за промяната им.
Настъпването на Синя луна — второто пълнолуние в рамките на един месец, дава на Евър рядката възможност да постигне нещо невероятно.
Но кое да избере — да се върне назад във времето и да предотврати катастрофата, в която загива семейството й, или да спаси Деймън, който се състарява с всеки изминал ден и е загубил способностите си?
Връщам се в стаята си, просвам се на леглото и забивам поглед в тавана, но скоро осъзнавам, че се държа глупаво. Протягам ръка към книгата на нощното шкафче и потъвам в историята за любов между момче и момиче, толкова силна, толкова съвършена, че надхвърля времето. Така се разчувствам, че си пожелавам да вляза между страниците и вместо моя, да заживея техния живот.
— Здрасти, Ев — подава баща ми глава през вратата. — Идвам да ти кажа „здравей“ и „довиждане“. С майка ти вече закъсняваме.
Оставям книгата на възглавницата, изтичвам и се хвърлям на врата му. Той се засмива и клати глава.
— Радвам се, че все още имаш желание да прегръщаш стария си баща — казва щастливо, а аз бързам да се отдръпна, когато усещам с ужас сълзи в очите си. Завъртам се към библиотечния шкаф и се правя, че търся нещо, докато опасността премине. — Моля те, прегледай багажа си и този на сестра си. Искам утре да тръгнем рано, да не се мотаем.
Кимам, разтревожена от странното чувство на празнота, когато той напуска стаята. И се питам за стотен път какво, по дяволите, ми става днес.
Четирийсет и шеста глава
— Забрави! Не си ми началник! — крещи Райли, скръстила ръце пред себе си.
Кой би си помислил, че една дванайсетгодишна пикла може да бъде такъв инат? Но аз нямам намерение да се предавам. Защото в секундата, когато нашите излязоха, нахраних Райли, измих я и изпратих съобщение на Брандън да дойде към десет, а до десет остават няколко минути, така че трябва да я сложа да легне на всяка цена.
Въздъхвам дълбоко, чудя се откъде се взе този магарешки инат у нея. И се готвя за битка.
— Съжалявам, че точно аз трябва да ти го кажа, но е точно така. Сега тук началникът съм аз. От момента, когато мама и татко излязоха, до момента, когато се върнат, шефът съм аз. Колкото и да спориш, няма да промениш този факт.
— Не е честно — цупи се тя. — Кълна се, веднъж да навърша тринайсет и ще наложа пълноправие.
Свивам рамене. Аз също нямам търпение да навърши тринайсет.
— Чудесно, тогава вече няма да съм ти бавачка и най-после ще си живея живота — отвръщам, а тя тупа ядосано с крак.
— Вземаш ме за глупачка. Знам много добре, че чакаш Брандън — клати глава тя. — Голяма работа. На кого му пука? Аз искам само да гледам телевизия. Това е. И единствената причина да не ми разрешиш е, че искаш да окупираш стаята за себе си й да се хвърлиш на дивана с Брандън. Да знаеш, че ще кажа на мама и татко, ако не ми дадеш да си гледам шоуто.
— „Голяма работа. На кого му пука?“ — имитирам я съвършено аз. — Само че мама ми разреши да си поканя гости.
Казвам го и се питам кой всъщност е детето тук — аз или тя. Клатя глава, защото знам, че ще изрека поредната глупава причина, но просто не знам какво друго да кажа.
— Татко иска да тръгнем утре рано, което значи, че трябва да си легнеш рано, за да не хленчиш сутринта. И за твоя информация, Брандън няма да идва тази вечер.
И се засмивам глуповато, с надеждата да замажа опашатата лъжа.
— Да, бе — ухилва се тя и очите й проблясват. — Ами какъв е онзи джип, дето току-що паркира пред нас?
Врътвам глава към прозореца, после отново към нея. Тайно въздъхвам и измърморвам:
— Добре. Гледай си шоуто. Да не мислиш, че ме интересува? Но ако пак сънуваш кошмари, не идвай да ми плачеш на рамото.
— Хайде, Евър, какъв ти е проблемът? — гледа ме Брандън и изражението му се сменя от любопитство към раздразнение и обратно. — Чаках повече от час малката да заспи и най-после да останем сами, а ти се държиш по този начин. Какво ти става?
— Нищо — мънкам, оправям блузата си и не смея да вдигна поглед към него.
С крайчеца на окото си виждам, че той клати разочаровано глава и закопчава дънките, които никога не съм пожелавала да разкопчава.
— Това е нелепо — мърмори сърдито той и пристяга колана си. — Да идвам чак дотук, за да дундуркам сестра ти, докато заспи, и накрая да ми се държиш като…
— Като какво? — питам тихо и чакам да го каже, с надеждата да го формулира, за да разбера какво става с мен.
Защото го поканих с надеждата, че идването му ще върне нещата в нормалния ред. Но на мига, когато той звънна и аз отворих вратата, първото ми желание беше да я затворя под носа му. Не мога да проумея защо се чувствам така, въпреки че се опитвам.