На един черпак разстояние

Най-голямата ми грижа беше свързана с персонала, и по-точно със сервитьора Клод. Когато дойде при нас от Лион, той беше спретнат и приятен младеж с блестящи препоръки. Учеше бързо, беше енергичен и се държеше толкова мило и внимателно с клиентите, че в първата атестация управителят Жак написа, че младият келнер проявява „най-висок професионализъм“.

Във френския кодекс на труда обаче има една уловка. По време на шестмесечния изпитателен срок можехме да освободим Клод без много церемонии. След това обаче той стана пълноправен служител с куп неоспорими права и щеше да бъде извънредно трудно и скъпо да се отървем от него.

Меденият ни месец с Клод трая точно до деня, в който изтече изпитателният му срок. От този ден нататък Клод започна да работи три пъти по-бавно. Така например, ако преди лъскането на сребърните свещници му отнемаше половин час, сега за същото нещо му трябваше поне час и половина. Жак, който много държеше на дисциплината, хладно подканяше Клод да побърза. Нахалният младеж обаче просто свиваше рамене и казваше, че прави, каквото може. Когато Клод представи график, според който беше работил час и половина извънредно, изисканият, спокоен и сдържан Жак хвърли документа в лицето му и го нарече „негодник“. Клод обаче имаше железни нерви и дори не трепна. Той събра листовете от пода и внимателно ги постави на бюрото на Жак, защото много добре знаеше, че законът го защитава от нас, „капиталистическите експлоататори“.

Клод не само беше изчислил извънредните си часове с точност до минути, но и настоя за шест и половина дни допълнителен платен отпуск като компенсация, задето сме нарушили законното му право да работи само трийсет и пет часа седмично. Разбира се, в ресторантьорския бизнес извънредните часове са нещо обичайно, такова е естеството на работата и не е чудно, че скоро останалите служители започнаха да се оплакват от Клод, който се скатаваше и се налагаше по-съвестните и усърдни колеги да поемат и неговите задължения.

Положението се влоши още повече, когато Мехтаб ми връчи платежната ведомост на Клод. За една година работа ресторантът беше платил на Клод седемдесет хиляди евро заплата и още три пъти по толкова под формата на различни социални осигуровки и пенсионни вноски. Освен това „Бясното куче“ дължеше на младия келнер десет седмици платен отпуск.

Клод не беше сервитьор, а мошеник.

Обадих се на лионските ресторанти, които бяха дали препоръки на Клод, и разговарях със собствениците, които след много увъртане признаха, че Клод е постъпил по същия начин и с тях и че те са му дали блестящи препоръки, само и само да се отърват от него. Казах на Жак да уволни Клод. Жак изпълни заръката ми.

Клод обаче се върна заедно с представител на своята синдикална организация.