Черният списък
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #8
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954-26-0016-
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Черният списък». Краткое содержание книги:
Майката на Саня и Сеня, жена на около четирийсет години, очевидно имаше тежък характер, но по случай празника и присъствието на външен човек, тоест моето, старателно го криеше, мило се усмихваше и дори не тормозеше много хлапетата с нотации и забележки. Впрочем от тях нямаше особена нужда, защото аз с мощни усилия реанимирах у себе си отдавна загиналия разказвач на приказки и децата слушаха баладите ми със зяпнали уста. Редях някакви оперативно-следствени глупости, а същевременно си мислех как да открия Серьожа Лисицин, и то без някой да забележи. Ех, да знаех къде се намира той в момента!
Тържествената вечеря си вървеше по реда, след половин час лично главният готвач донесе на огромно блюдо рибата ала Шчипанов, почака да я опитаме и като получи своята порция от похвали, се оттегли. Рибата наистина бе станала чудесна, но той естествено я бе приготвил по собствена рецепта. Интересно какво ли би казал моят стар приятел Коля Шчипанов, ако научеше, че без много-много да му мисля, съм го превърнал от детектив в кулинар?
Към края на вечерята реших, че е най-добре някой от „Първомайска“ 8 да потърси Лисицин — Юра Мазаев или жените. Това ще изглежда съвсем естествено, защото Стасов е изчезнал, затова те се безпокоят, а Серьожа е единственият милиционер, когото познават в този град. Сега трябваше да измисля как да се свържа с тях, без да предизвикам подозрения. Всъщност проблем нямаше, трябваше само някой от тях да е на двора в момента, когато минем покрай него, а щях да измисля какво да кажа.
Но нещата далеч не се развиха според моя план. Още щом свърнахме по нашата „Първомайска“, видях бял микробус на „Бърза помощ“, спрял пред бившата ми квартира. Вцепенен, гледах как двама санитари вкараха в колата носилка и светло люляковият пуловер на Таня се мерна и изчезна в тъмната утроба на линейката. След носилката в колата се качиха Ирочка и Мазаев. Вратите се затръшнаха. Линейката профуча покрай нас и се скри зад завоя.
С огромно усилие успявах да се владея, като се правех на равнодушен любопитен минувач. Пред номер 8 стояха няколко души и трябваше на всяка цена да стигна до тях, преди да са се разотишли, та поне с крайчеца на ухото си да чуя какво е станало с Татяна. Не биваше да разпитвам явно: сред тях можеше да има заинтересовани лица и вниманието ми към почти непозната курортистка нямаше да остане незабелязано.
Когато се изравних с доста оредялата групичка съчувстващи, напрегнах слуха си и леко забавих крачка.
— Винаги казвам, че може да се купува само от стопани на собствена зеленчукова градина — разпалено говореше една жена, която вече бях виждал сутринта по време на похода ни с момчетата за дини. Тогава тя продаваше круши от своята градина. — Ас тези, дето ги карат от другаде, човек може да хване каква ли не зараза. Ей на, разправят, че в Дагестан пак избухнала холера, а продължават да карат стока оттам.
— Така си е — подзе възрастен мъж, в когото познах собственика на къщата с номер 10, в която живееше Юра Мазаев. — Хване ли те, докато си на курорт, отиде ти целият отпуск. Правилно постъпиха, като взеха и приятелката й и Юрий Сергеевич — нека и на тях им направят изследвания, може някоя гадост да е попаднала и в техните организми.
— С тях имаше и още един, четвърти: висок такъв, Владик — чу се от тъмното нечий глас. — Все заедно ходеха. Защо не откараха и него?
В този момент групата вече бе останала зад гърба ми и аз с усилие преодолях мъчителното изкушение да се обърна и да видя кой е този наблюдателен другар. Или е някой прекалено любопитен? От всяко положение бях сигурен, че не е от групата на съчувстващите съседи. Че е наблюдател, причакващ Стасов с надеждата да измъкне от околните каква да е информация къде ли може да съм се дянал.
— Но той не се хранеше с тях — чух гласа на Вера Илинична. — Изобщо цял ден го нямаше, заминал е някъде.
Имах чувството, че съзнанието ми се е свило на миниатюрна топчица, болезнено пулсираща като оголен нерв в разрушен зъб. Известно време не бях способен да мисля, сякаш бях паднал в бездна под въздействието на наркоза, и се съвзех едва на прага на моята стая, когато Виктор приятелски стисна ръката ми за лека нощ.