Седмата жертва

Като намери подходящо място, Шувалов спря до канавката, блокира волана и скоростния лост, премести пистолета от куфарчето в джоба си, заключи колата и направи няколко крачки към гората. И в същата секунда чу зад гърба си изскърцване на спирачки. Обърна се и разбра всичко. От две спрели коли към него тичаха петима души, двама от които той познаваше. Единият беше мъжът на оная глупачка Селуянова, дето го беше засякла на кръстовището. Вторият — онзи „участъков“ отпреди малко, капитан Доценко. Така значи… И онова пътнотранспортно произшествие не е било случайно. Какво пък, не му провървя. Макар да беше сигурен, че това никога няма да се случи.

— Сам ли ще ни дадете оръжието, или ще ни карате да ви обискираме? — попита мъжът на Селуянова.

Шувалов мълчаливо извади пистолета от джоба си и го хвърли на земята.

— Благодаря — учтиво му каза Доценко, като се наведе и взе оръжието, — ненапразно сме разчитали на вашето благоразумие.

— Не знам на какво сте разчитали — процеди Шувалов през зъби, когато закопчаха белезниците на ръцете му, — но ако пак търсите наркотици в дома ми, ще си похабите времето напразно. А вие, Михаил Александрович, сте лош служител и лош актьор. Веднага схванах, че ме мамите.

— Това е добре — весело се усмихна в отговор Доценко, — тъкмо на това разчитахме. Вие схванахте несръчната ми измама, притеснихте се, уплашихте се и решихте да се отървете от оръжието. Нашата цел беше да го изнесете от къщи.

— Защо, обиските вече не са ли на мода? — ехидно запита Шувалов. — Доколкото си спомням, преди четири години претърсихте из основи и двата ми апартамента, и двете ателиета, и то по няколко пъти.

— Не сме ги претърсвали ние — обади се мъжът на Селуянова, като натърти на думата „ние“. — Да се качим в колата, Виктор Петрович.

— Е, значи са били други — какво значение има, все сте милиция. Една стока сте.

Той се стараеше да възстанови способността си да мисли логично. Намериха оръжието — това, разбира се, беше лошо. Но той ще настоява, че е намерил пистолета едва днес. Или вчера. Няма да лъже, че се е канил да го предаде в милицията: днес никой не вярва на такива лъжи — не, ще постъпи по-умно. Да, смятал е да присвои пистолета. Да, няма разрешение да притежава пистолет. Е, съдете ме за това. За пръв път ме привличат под наказателна отговорност, досега не съм се замесвал в нищо осъдително, уважаван човек съм, учен, живописец, с блестящи характеристики от работата си. За мен ще ходатайстват от университета и от Съюза на художниците. Всички ще се отнесат с разбиране към факта, че в нашето неспокойно време, когато бандитите са се разпасали, един човек е пожелал да има оръжие, за да се чувства защитен. А дето се е опитвал да скрие оръжието — това по никакъв начин не могат да го докажат. Слязъл е от колата, за да навлезе в гората да се изпикае, това е то. А пистолетът е бил в джоба му, защото нормален човек ще тръгне ли към гората сам и без оръжие? Та нали там зад всеки храст може да се крие някой маниак… С една дума, в неговия случай и дума не може да става за затвор. Добре че успя в момента на задържането да се овладее, не изпадна в паника, не се опита да избяга. Държа се като човек, който няма никаква вина, освен намереното вчера и непредадено в милицията оръжие. А ако го подозират и за нещо друго, в милицията бързо ще се оправят, така че няма защо да се тревожи. Хем и ще му се извинят за незаконното задържане.