Fortune [bg]

И виждаме. Колата тръгва на север, прекосява Манхатън, след това Бронкс по посока на Ню Рошел и поема по магистралата за Ню Ингланд. Подминаваме отклоненията за Ню Рошел, Ларчмънт и Мамаронек, където, доколкото си спомням, веднъж се забавлявах с ветроходство в компанията на семейство Розен. От лявата ми страна Олифан разнообразява мълчанието, монологирайки с приятния си школуван глас. Говори за себе си и разказва едва ли не цялата си биография: спомените си от младостта, първоначалната си амбиция да стане концертиращ цигулар, констатацията, че не е достатъчно талантлив за това и че би трябвало да се задоволи най-много с мястото на първа или втора цигулка в някой оркестър. След което — може би за да ми попречи самият аз да говоря — подхваща темата за Цимбали и за онова, което е чел във вестниците за тази прелюбопитна особа, като се започне с тържествуващото ми АЗ СЪМ ЩАСТЛИВ, когато за първи път сразих финансово Мартин Ял, и се стигне до прословутите рекламни клипове по американската телевизия от не толкова далечната епоха на кафеената ми афера.

— Вие сте всичко друго, но не и конвенционален финансист, господин Цимбали. Понякога изпитвам съмнения дали всъщност се отнасяте сериозно към финансите.

— Толкова, колкото и вие.

Той избухва в смях.

— Ясно.

Усещам нарастващо напрежение. И то се усилва още повече, когато колата най-сетне напуска магистралата при градчето Харисън. Продължаваме по тесен, но очарователен път, който се вие между луксозни частни имения. Влизаме в едно от тях. Къщата — каменна, а не дървена, което е по-скоро рядко явление по тези места — се намира в края на дълга алея зад плътна стена от дървета и храсталаци. Пред нея са паркирани две коли. Край тях тъпчат на място трима мъже, които ни наблюдават с равнодушен поглед.

— Оттук, моля.

От колата слизаме тримата, които сме пътували на задната седалка, но само аз и Олифан влизаме в къщата, чиято врата отваря явно нещо като главен телохранител с миши очи, синкавочерна брада и рунтави вежди. Усмихвам му се широко.

— Наемен убиец или танцьор на степ?

Мишите очи ме пронизват, сякаш без да ме видят, докато Олифан ми отправя очарователна дружелюбна и същевременно успокоителна усмивка.

— Недейте, господин Цимбали, недейте…

Влизаме в просторна дневна, украсена с монументална базалтова камина. Повечето от мебелите са покрити с калъфи. Там ни чакат двама мъже. Никога досега не съм ги срещал, но затова пък съм виждал техни снимки и веднага ги познавам: Джоузеф, известен още като Джос, и Лари Калтани, накачулили подпухналите си сицилиански мутри върху костюми от ресана вълна, които струват колкото теглото си в стодоларови банкноти. Двамата ме поздравяват само с леко кимване и това говори недвусмислено за симпатията, която им вдъхвам. Подканват ме с жест да седна в едно кресло пред малък преносим любителски киноекран. Почти същото ми се случи и в Макао. Но от физическа гледна точка бих предпочел Миранда.