Щастливият странник [bg]

— Дрън! Дрън! Дрън! — Лицето ѝ беше изкривено от гняв. — Аз отидох на погребението му, дето го мразех. И какво? И ти отиде на погребението му, а не проля една кирлива сълза. Преди да умре, цяла година не беше ходила да го видиш в лудницата.

Това накара и двете жени да притихнат. Сърбаха кафето си. Октавия каза:

— Джино ще се оправи, пипето му сече. Може и да излезе нещо от него.

Лучия Санта се изсмя пренебрежително.

— Да, пияница, престъпник, убиец. Само едно няма да излезе от него. Мъж, който носи вкъщи заплатата, изкарана с честен труд.

— Ето, затова всъщност си бясна — че Джино не работи след училище. Защото той е единственият, когото не можеш да командваш.

— Че кой да го командва, ако не майка му? — попита Лучия Санта. — Или си мислиш, че никой няма да го командва в живота? Защото и той така си мисли. Ще яде безплатно до края на живота си, така ли? Ама не е така. Какво ще стане с него, като разбере какво нещо е животът? Колко е тежък? Много иска той, много му е приятно да живее. И аз бях такава на неговите години и си изпатих. Искам от мен да разбере какъв е животът, а не от чужди хора.

— Мамо, не можеш. — Октавия се поколеба. — Погледни любимия си Лари, колко грижи хвърли по него, а сега е, кажи-речи, гангстер, събира пари за оня измислен съюз.

— Какво говориш? — Лучия Санта махна пренебрежително. — Не можех да го накарам даже да натупа братлетата си вместо мен, такъв е страхопъзльо.

Октавия поклати глава и каза бавно, учудено:

— Мамо, понякога си толкова умна. Как може сега да си толкова глупава?

Лучия Санта безучастно сърбаше кафето си.

— Както и да е, той вече излезе от живота ми. — Тя не забеляза как Октавия извърна глава и продължи: — Джино ме тормози. Слушай сега. Онази хубава работа в магазина. Два дни издържа. Два дни. Другите хора работят една работа петдесет години, а моят син — два дни.

Октавия се засмя.

— Сам ли напусна, или го уволниха?

— А, смешно ти е значи? — запита на най-вежливия си италиански Лучия Санта, по което личеше, че е вбесена. — Изхвърлиха го. След училище един ден се отбил да поиграе футбол, после отишъл на работа. Сигурно си е мислел, че магазинът ще стои затворен, докато стигне дотам. Няма да е беда. Не се е сетил, чеpadroneняма да си зареже търговията и ще работи сам. Не, скъпият ни Джино не изкара и първата седмица.

— Най-добре да поговоря с него — каза Октавия. — По кое време се прибира?

Лучия Санта сви рамене.

— Кой знае? Царят влиза и излиза когато му скимне. Кажи ми едно: какво правят тия сополанковци до три през нощта? Стоя до прозореца и го гледам седнал на стълбите, приказва и приказва по-зле и от бабичките.

Октавия въздъхна.

— Откъде да знам.

Тя се приготви да си тръгне. Лучия Санта прибра чашите от кафето. Нямаше прощална ласка, нямаше целувка. Сякаш Октавия отиваше някъде на гости и щеше да се върне. Майка ѝ застана до предния прозорец да пази дъщеря си с очи, докато завие от Десето авеню към метрото.