Щастливият странник [bg]

Когато Вини се облече, Лучия Санта и Октавия го гледаха с особената обич на жените в семейството към техните млади мъже. И двете си представяха как Вини ходи по улицата и събаря момичетата с поглед. Предположиха, че го чака нощ на приятни, вълнуващи завоевания, сред приятели, които ще се възхищават от него, ще го обичат и ще го ценят като принц, какъвто те, майка му и сестра му, знаеха, че е.

Вини си облече синия шевиотен костюм и сложи евтината копринена вратовръзка с големи червени и сини завъртулки. Приглади косата си с вода, като обрамчи грубоватото си чувствено лице с прилежно вчесани, симетрични снопчета гъста черна коса.

Октавия го поднесе:

— Кое е това момиче, Вини? Защо не го доведеш у дома?

А майката каза, без строгост, почти по американски, за да прозвучи като шега:

— Дано си избрал добро италианско момиче, а не някоя ирландска никаквица от Девето авеню.

Вини усети, че се хили с горделива, самодоволна усмивка, все едно десетки момичета се въргалят из краката му. Но когато завърза връзката и видя надутото си изражение в огледалото, се притесни и посърна.

Беше свикнал със семейните ласкателства, с подмятания от рода на: "Ах, той ни е тиха вода, никога няма да разбереш какво мисли. С него трябва да се внимава. Един Господ знае колко момичета крие в някой друг квартал." Не можеше да се удържи да не се надуе от хвалбите им, но как изобщо можеха да мислят такива неща, да ги вземат дяволите!

За Бога, той работеше от четири следобед до полунощ, от вторник до неделя. Откъде, по дяволите, ще намери момичета? Той даже с момчета на своята възраст не се срещаше, само с мъжете, с които работеше през последните четири години в товарното отделение. Навъсен, се сбогува набързо.

Лучия Санта въздъхна тежко.

— Къде ходи толкова късно нощем? — попита. — Какви хора излизат с него? Какво правят? Ще го подмамят някъде, той е толкова невинен.

Октавия се разположи удобно на стола. Копнееше за книга пред себе си и искаше леглото ѝ да я чака в дъното на коридора. Но далеч, в тихия антисептичен апартамент в Бронкс, съпругът ѝ нямаше да заспи, докато не се върне. Щеше да чете и пише във всекидневната сред спуснатите завеси, сенките от лампата и застлания с килим под, щеше да я посрещне с ласкавата, но и жалостива усмивка и да запита:

— Добре ли прекара с вашите?

После щеше да я целуне с нежната тъга, която ги беше отчуждила един от друг. Лучия Санта каза:

— Не стой много до късно. Не искам да се моташ из метрото, когато всички убийци скитат нагоре-надолу.