Без гравитация [Falling Free - bg]

— Не виждам никакви пукнатини, Лео — Прамод беше останал без дъх. — На места е с няколко милиметра по-дебело, но никъде по-тънко.

— За по-дебелите места можем да се погрижим при крайното лазерно полиране.

Боби махаше с оптическия си лазер, кръстосвайки извитата повърхност, числа замъглиха дигиталния екран:

— По размери е! Лео, в границите на нормалното е! Успяхме!

Вътрешностите на Лео се топяха като восък. Пое си дълга и много изморена щастлива въздишка:

— Добре, деца, да го занесем вътре. Обратно в… по дяволите, не можем да продължаваме да го наричаме „D-620 и Селищен профил“.

— О, разбира се — съгласи се Тони.

— И така как ще го наречем? — Умът на Лео се задръсти от примерни имена: Ковчегът… Звезда на свободата, Глупостта на Граф…

— Дом — каза простичко Тони след миг. — Да го наречем дом, Лео.

— Дом — Лео не бързаше да преглътне думата. Тя имаше приятен вкус. Звучеше много добре. Прамод кимна. Боби докосна скафандъра си с ръка да поздрави избора.

Лео примигна. Без съмнение някаква дразнеща пара във въздуха на костюма му го просълзи и стегна гърдите му:

— Да-а. Да занесем аксиалното огледало у дома.

Брус Ван Ата спря за миг в коридора пред офиса на Чалопин, за да си поеме дъх и да се овладее. Нещо го прободе. Изобщо нямаше да се изненада, ако се окажеше, че има язва, след всичко това. Фиаското при мъртвото езеро го бе разярило. Да покаже пътя, а после подчинените му да объркат всичко… абсолютно разяряващо.

Чист шанс. Беше се върнал в кабината си за необходимите му душ и сън. Беше станал до тоалетната и бе решил да се обади да провери как вървят нещата. Иначе можеше и да не му кажат за приземяването на совалката! Предусещайки следващата стъпка на Граф, той бе навлякъл дрехите си и бе хукнал към болницата. Ако бе пристигнал секунди по-рано, можеше да залови Минченко вътре.

Той вече бе нахокал пилота, хубав урок му беше дал за страхливостта, за това, че не бе успял да накара совалката да се приземи, за мудността, която му бе попречила да пристигне по-рано при езерото. Лицето на пилота се бе зачервило, беше стиснал челюст и юмруци, но нищо не бе казал, несъмнено засрамен от себе си, както се полагаше. Но истинският провал беше по-горе — от другата страна на точно тези врати. Той натисна контрола и те се отвориха.

Чалопин, нейният капитан от охраната Банерджи и д-р Йей бяха надвесили глави над компютъра на Чалопин. Капитан Банерджи показваше нещо с пръст на екрана и казваше на Йей:

— …може да влезе тук. Но каква съпротива могат да окажат, как мислиш?

— Сигурно много ще ги уплашите — отвърна Йей.

— Хм. Не съм откачила толкова, че да карам хората си да излизат с пистолети срещу отчаяни нещастници с много по-смъртоносно оръжие. Какво е истинското положение на така наречените заложници?

— Много съм ти благодарен — озъби се Ван Ата. — Отношението на заложниците сега е пет на нула. Те избягаха с Тони, проклети да са. Защо не поставихте двадесет и седемчасова охрана на това четириръко, както ви казах? Трябваше да сложим охрана и на госпожа Минченко.