Завещанието на инката
- Автор: Май Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Радков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Завещанието на инката». Краткое содержание книги:
— Ел Кранео Дуро е тъжен, но скоро ще бъде весел. Нека приказва тихо, когато ми отговаря.
Вождът лежеше полуизвърнат към него. В същия миг той обърна цялото си лице и както му бе наредено, тихо отговори:
— Какви са тези думи? Подиграваш ли ми се, като се правиш на любезен?
— Не е подигравка, а искреност. Не вдигай шум, който може да издаде и мен, и вас! Дошъл съм да ви спася.
— Ти, абипонът?
— Не съм абипон, а се казвам Хаукаропора и съм син на твоя приятел Ансиано.
— Казваш, че си Хаукаро…
От смайване той не успя да доизрече цялото му име.
— Да, аз съм — продължи младежът. — Убеди се сам! Сега той разтвори пончото така, че цялото му лице можеше да се види. Белият наблюдаваше сцената, без да помръдне. Камбасите познаха инката, който бързо пак закри лицето си. Но те останаха безмълвни, макар че потръпването и раздвижването на вързаните им тела, което не успяха да овладеят, показваше достатъчно ясно колко радостно бяха изненадани.
— Познахте ли ме? — попита ги той.
— Да, да — промълви пресекливо вождът, — ти си синът на нашия приятел и сам си наш приятел. Големи чудеса стават. Как си се озовал сред абипоните? Досега изобщо не те бях забелязал.
— Не съм с тях и не бях при тях. Преди малко се намирах тук, в гората, за да наблюдавам нашите неприятели. Бях в лагера ни от другата страна на езерото заедно с Ансиано, Татко Ягуар и над двайсет други бели мъже, когато забелязах огньовете ви. Без да ни усети някой, се промъкнахме дотук заедно с един мой млад приятел, за да разберем кой е запалил огньовете. Видях абипоните и те познах. Тогава реших да ви освободя.
— Смела постъпка! А къде е пазачът ни?
— Лежи там, под онези дървета. Загърнах се в пончосите му, за да помислят че е той.
— Каква съобразителност, каква хитрост! Разрежи ремъците ни, бързо!
— Ей сега ще ги срежа, но въпреки това останете да лежите в същото положение.
Той извади ножа си и започна да ги освобождава от ремъците по такъв начин, че ако в този момент се разбудеше някой абипон, нямаше да разбере какво се вършеше. Същевременно продължи:
— Огньовете гаснат, само този тук все още гори. Вече не различаваме добре неприятелите си, но те могат да ни наблюдават. Ето защо трябва да сме предпазливи. Сега ще се изправя и ще продължа да се разхождам нагоре-надолу край дърветата. Ще видя също какво правят спящите. Разбера ли, че никой от тях не е буден, леко ще се изкашлям и вие ще запълзите един подир друг към мястото, където се намирам. Под онези дървета чака моят млад приятел Антонио. Стигнем ли при него, отиваме да вземем конете!
— Няма ли при тях пазачи? — попита вождът.
— Има един.
— Няма защо да се боим от него. Вярно, че нямам оръжие, но ще го удуша.
— Ще го оставиш на мен. Чуваш ли? Искам аз да ви освободя докрай. Вие няма да вършите нищо. Ще имате оръжия. Тук се намират достатъчно копия, лъкове, стрели и цеви.
Ето че белият се обади за пръв път:
— За какво са ми лъкове и стрели. Искам си обратно пушката, моята хубава пушка.
— Къде е тя?
— Намира се при вожда. Той ми я отне. Но аз пак ще си я взема.
— Не те познавам и не знам дали можеш да бъдеш достатъчно предпазлив. Сам ще я донеса. Ел Кранео Дуро се обади:
— Не бива да се обръщаш към този сеньор на «ти», защото е офицер. Той също е запознат с живота в дивата пустош и е в състояние сам да си вземе пушката.
— Заедно с патроните — допълни белият, скърцайки със зъби. — Това куче ми взе също часовника и компаса. Но няма да види никаква полза от тях! Сънят му ще продължи много дълго! Осмели се да рита един офицер!
Инката грабна ножа си, изправи се и пак закрачи насам-натам. След известно време обиколи огньовете и се убеди, че всички спят. Отиде и до вожда. Той хъркаше. Беше се увил в одеялото си заедно с пушката.
След това инката отново се отправи към отсрещната страна, застана в края на поляната и махна с ръка. Следвайки знака му, шестимата допълзяха — първо Твърдия череп, после неговите четирима камбаси и най-накрая офицерът. Инката посочи към забитите в земята копия и след като камбасите побързаха да грабнат оръжията, каза на белия:
— Вождът се е увил в пончото заедно с пушката.
— Ще я взема, без да го моля за разрешение. Той се плъзна безшумно като сянка и много бързо през поляната. Видяха го как се хвърли върху вожда и как около минута остана да лежи върху него. Не се дочу никакъв шум. После се изправи и също тъй чевръсто се върна при тях с пушка в лявата ръка и окървавен нож в десницата.