Завещанието на инката
- Автор: Май Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Радков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Завещанието на инката». Краткое содержание книги:
Постовият се разхождаше насам-натам и в продължение на първия половин час се приближи няколко пъти до пленниците, за да провери дали са заспали. Гората не защитаваше напълно лагера от вятъра. Понякога той връхлиташе така силно върху огньовете, че се разхвърчаваха искри и падаха по одеялата на спящите. За да ги предпази от опърляне, постът обиколи огньовете и събра горящите клони, след което пламъците значително намаляха. Той не сложи нови дърва в тях, тъй че можеше да се очаква скоро да угаснат. Хвърли нови клони само в един от двата огъня, между които лежаха пленниците, за да може съвестно да изпълнява задълженията си.
Измина почти цял час, откакто червенокожите бяха легнали да спят. Но ето че мълчанието твърде много дотежа на Антон и като се обърна към спътника си, който през цялото време не бе направил абсолютно никакво движение, прошепна:
— Струва ми се, че са заспали дълбоко и не бива да чакаме повече. Не забравяй колко ще се тревожат за нас в лагера, щом открият отсъствието ни!
— Ще се безпокоят само в първите мигове — отговори инката, — но след това Ансиано, който добре познава моята предпазливост, ще успокои и останалите. Все пак съм съгласен с теб — трябва да действаме. Сега ще подмамя пазача насам.
— А как ще го направиш?
— Веднага ще чуеш. Внимавай добре дали няма да се раздвижи някой от спящите, когато се обадя! За да успее напълно планът ни, никой от тях не бива да е буден.
Той постави свитите си длани около устата и нададе тих уморен крясък, какъвто може да се чуе от смутен в съня си папагал.
Никой от спящите не помръдна, но пазачът се спря и се ослуша, за да разбере откъде идва крясъкът.
— Виж как наостри уши! — прошепна инката. — Вероятно ще дойде насам. Успя ли да забележиш дали се разбуди някой от спящите?
— Не видях будни.
— И аз не видях. Промъкни се бързо две дървета по-назад и се прилепи плътно към земята, иначе ще те забележи, когато дойде насам!
Антон последва тази подкана и инката за втори път нададе крясък. Постът се приближи. При третият път той навлезе между дърветата, а когато викът се чу отново, пазачът се приведе и предпазливо се запромъква напред, втренчил напрегнато поглед към мястото, откъдето бяха дошли звуците.
Инката свали тежкия боздуган от лявата си страна, изкряска още веднъж и когато постът почти достигна дървото, зад което се криеше, Хаука светкавично изскочи напред, последва удар и индианецът рухна на земята, за да не помръдне вече.
— Господи, ти го уби! — прошепна Антон, приближавайки се бързо.
— Вероятно е мъртъв, но напълно е възможно и да е още жив.
Остани при него. Ако се съвземе, преди да се върна, забий му ножа си в сърцето! Имаш смелостта да сториш това, нали?
— По време на бой — да. Но да убиеш беззащитен…
— Вече сме влезли в бой, а когато се съвземе няма да е беззащитен. Тогава гласът му ще бъде оръжие и за нас няма да има по-опасно оръжие от него. Искам да ми се подчиняваш безусловно!
По време на това авантюристично начинание иначе толкова мълчаливият инка бе станал необичайно приказлив — сигурно за да поучава своя млад приятел. Сега се показа и от една друга страна. Беше започнал да се държи като повелител и макар че говореше тихо, все пак го правеше по начин, който не търпеше възражение.
Той взе бързо двата пончоса, носени от пазача, и се загърна в тях също като него. После излезе бавно иззад дърветата и закрачи нагоре-надолу по начина, по който се движеше преди малко и постът. Който не знаеше какво се е случило, сигурно щеше да го вземе за абипона.
Антон остана да седи при падналия индианец с изваден нож в ръка, поглеждайки ту към него, ту към своя млад и храбър приятел, чието сегашно поведение не можа веднага да проумее.
След като известно време Хаукаропора подражава на поста, той обходи с тихи стъпки огньовете, но не за да ги подклажда, а за да огледа спящите хора. Нямаше нито един буден. После се отправи към пленниците и седна при тях. Те все още не спяха, защото положението в което се намираха, не им позволяваше да мигнат.
Разбира се, помислиха го за индианеца, който трябваше да ги пази, защото бе увил пончото около главата и лицето си така, че се виждаха само очите му. Тъй като се налагаше да се съобразява с белия, инката бе принуден да говори на испански. Така и постъпи. След известно време той поразтвори пончото дотолкова, че да не се вижда лицето му, но да може да се чува гласът му и шепнешком каза: