Гейтуей I [Gateway]

Не бях готов за такъв разговор. Исках да продължа да си пуша, докато моментното вълнение от лекцията избледнее, а после да продължавам да убивам времето. Последното нещо, за което исках да слушам, беше за някоя нова мисия, която моето чувство за вина ще ме при принуждава да приема, а моят страх да отхвърля.

Шики се хвана за бръшляна и като се държеше изправен, ме загледа любопитно.

— Боб, приятелю — обърна се той към мен, — ако мога да ти намеря нещо подходящо, ще ме вземеш ли със себе си?

— С какво можеш да помагаш в един евентуален полет?

— Вземи ме със себе си — извика той. — Мога да върша всичко, което не се върши в обслужващия модул. А тази мисия, така си мисля аз, ще бъде такава, че това няма да е от голямо значение. Ще има награда за всеки, дори и за онзи, който ще остане на орбита.

— За какво приказвахме? — попитах аз. Тревата вече бе почнала да действа. В коленете си чувствах топлина и пред погледа ми всичко се замъгли.

— Мечников говори с лектора — отговори Шики. — От онова, което чух, мисля, че знае нещо за нова мисия. Само че те говореха на руски, та не можах да разбера всичко. Разбрах че е една от онези мисии, които отдавна чака.

Отбелязах напълно логично:

— Последната, в която участва той, не беше много доходоносна.

— Това е нещо различно.

— Не вярвам да ме включи в нещо истински добро…

— Положително не, ако не го помолиш.

— По дяволите — изръмжах аз. — Добре. Ще говоря с него.

Шики засия.

— А после, Боб, моля те, вземи ме със себе си.

Смачках наполовина изпушената цигара.

Чувствах се лишен от способността да мисля.

— Надявам се да мога — отговорих уклончиво аз и тръгнах към лекционната зала. Мечников тъкмо излизаше от нея.

Не бяхме разговаряли, откакто се бе върнал.

Изглеждаше все така стабилен и огромен, а мустаците му грижливо подстригани.

— Здравей, Бродхед — поздрави той и ме погледна неприязнено.

Без излишни приказки преминах направо към целта.

— Чувам, че си научил за нещо добро. Мога ли да дойда с теб?

Той също не беше многословен.

— Не. — Погледна ме с искрено отвращение. Очаквах това, но бях съвсем сигурен, че в не малка степен то се дължеше и на станалото между нас с Клара, което той сигурно бе разбрал.

— Каниш се да заминаваш — настоявах аз. — На едноместен ли?

Поглади мустаците си и отговори с явно нежелание:

— Не, не с едноместен. С два петместни.

— С два петместни?

Изгледа ме подозрително, след това на лицето му се появи нещо като усмивка. Не ми харесваше, когато се усмихва. Винаги се питах защо ли се усмихва.