Тайко
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайко». Краткое содержание книги:
Съвсем забрави за Нене и докато ядеше сам вечерята, продължи да мисли за майка си. „Какво ли яде мама? Дори и да й пратя пари, тя ще ги използва да купи нещо сладко на детето или саке за мъжа си, а самата ще се храни с неподправен зеленчук. Ако майка ми не живее още дълго време, не знам как ще продължа нататък.“
Когато си лягаше, още бе потънал в мисли. „Как мога да се оженя, преди майка ми да дойде да живее при мен? Още е рано, много рано. По-добре ще е да се оженя за Нене по-късно.“
Стените на Кийосу
Всяка година наесен имаше силни бури. Други, много по-страховити ветрове обаче, духаха около Овари. От Сайто в Мино на запад, от Токугава в Микава на юг и от Имагава Йошимото в Суруга на изток — всички признаци говореха за нарастващата откъснатост на областта.
Тазгодишните бури разрушиха двеста разкрача от външната стена на крепостта. Пристигнаха голям брой дърводелци, мазачи, обикновени помощници и каменоделци, за да участват във възстановяването. През портата Карабаши вкарваха греди, дъски и камък. Строителните материали бяха струпани навсякъде, така че пътищата в крепостта и около рова бяха силно задръстени. Хората, които ежедневно минаваха оттам, открито се оплакваха от неудобството:
— Никъде не можеш да минеш!
— Ако не свършат бързо, каменните стени пак ще са застрашени при следващата буря.
На оградената с въжета строителна площадка, обаче, на явно място бе окачена табела: „Тук се строи. Забранено влизане без разрешение.“
Под ръководството на Ямабучи Укон, надзорника на строежите, работата се провеждаше почти като военна операция, така минаващите през площадката хора вървяха в една-единствена редица, с голяма чинност и послушание.
Наближаваше двадесетият ден на строежа, но все още нямаше признаци той да напредва. Това с положителност създаваше неудобства, но никой повече не се оплакваше. Всички разбираха, че поправката на двеста крачки от крепостната стена ще отнеме дълго време и доста строителна работа.
— Кой е онзи мъж там? — попита Укон един от своите подчинени. Онзи се обърна и погледна в посоката, накъдето сочеше.
— Мисля, че е господин Киношита от конюшните.
— Какво? Киношита ли? А, да. Това е онзи, дето всички му викат Маймунка. Когато мине следващия път, повикай го насам — нареди Укон.
Подчиненият знаеше, че неговият господар е сърдит, тъй като, когато отиваше на работа, Токичиро всеки ден минаваше покрай мястото, но никога не поздравяваше. Не само това, но и ходеше по струпаните на куп греди и дъски. Разбира се, когато на пътеката има сложен дървен материал, нямаше какво друго да се направи, но тези дъски бяха предназначени за строежа на крепостта и ако някой се кани да стъпи на тях, трябваше да поиска позволение от отговарящите за това хора.
— Не знае как да се държи — каза чиновникът след малко. — Във всеки случай, бил е издигнат от слуга в самурай и съвсем наскоро е получил жилище в града под крепостта. Нов е, така че това не е дотам изненадващо.
— Не, няма нищо по-лошо от горделивостта на някой, издигнал се от нищо. Всички са готови лесно да се възгордеят. Да му поскъсят веднъж носа ще му бъде от полза.
Подчиненият на Укон с нетърпение очакваше Токичиро. Накрая той се появи вечерта, горе-долу по времето, когато хората излизаха от работа. Както през цялата година, носеше своята синя наметка. Тъй като почти всичката работа на хората в конюшните беше на открито, тя му служеше добре, но неговото положение бе такова, че ако пожелае, можеше да се облича по-подходящо. Въпреки това, изглежда Токичиро никога нямаше пари да харчи за самия себе си.
— Идва! — хората на Укон почнаха да си смигат.
Токичиро бавно мина покрай тях. Адамовото дърво на гърба му ясно се виждаше.
— Чакайте! Господин Киношита, почакайте!
— Кой, аз ли? — обърна се Токичиро. — Какво мога да направя за вас?
Мъжът го помоли да почака и отиде при Укон. Работниците и чираците бяха вече освободени от работа и почваха на големи групи да се разотиват в къщи. Укон бе повикал майсторите на мазачите и дърводелците и обсъждаше с тях работата за следващия ден. Щом чу обаче чиновника, се изправи на крака.
— Маймунката ли е? Спря ли го? Доведи го тук. Ако не му дам урок сега, ще вземе да добие лоши навици.
Токичиро се появи без нито дума за поздрав и без да се поклони. И сега сякаш казваше надменно: „Спряхте ме. Какво искате?“
Това още повече разсърди Укон. От гледна точка на положението между двама им имаше несравнима разлика. Укон бе син на Ямабучи Саманосуке, управител на крепостта Наруми и син на висш служител на рода Ода. Стоеше много над този мъж, застанал пред него в една стара синя наметка.