Вечната война

Тауранците обаче не възнамеряваха да го дочакат. Те бяха наближили достатъчно, за да открият лазерен огън и от двете ни страни, но също така бяха навлезли и в обсега на гранатометите ни. Достатъчно едрите камъни им осигуряваха зашита срещу лазерите, но гранатите и ракетите ни направо ги смилаха.

Отначало бойците на Брил имаха съкрушително преимущество; гърмяха от окопите и единствено щастливо вражеско попадение или съвършено точно хвърлена граната можеше да им нанесе вреда (тауранците мятаха гранатите с ръка на разстояние стотина метра). Брил бе изгубила четирима души, а изглежда тауранските сили се бяха стопили наполовина.

Ландшафтът обаче бе вече достатъчно надупчен и повечето от тауранците потърсиха укритие в прясно изровените ями. Битката се сведе до безшумни индивидуални лазерни дуели, прекъсвани от време на време от тътнежа на по-тежките оръжия. Но не бе разумно срещу отделни тауранци да се използва тахионна ракета, не и при наличието на следващата вълна от неизвестно колко на брой тауранци, която се намираше само на няколко минути път.

Нещо ме безпокоеше и то бе свързано с холографския запис. Сега, след като битката позатихна, вече знаех какво бе то.

Какви ли поражения бе нанесъл вторият дрон, когато се блъсна в планетата с почти светлинна скорост? Приближих се до компютъра и му зададох съответните команди; изчислих количестиото на освободената при сблъсъка енергия и съпоставих резултатите с геоложките данни, които се съдържаха в паметта на машината.

Отделената енергия беше с двайсет пъти повече, отколкото при най-мощното земетресение, регистрирано тук. И при това на планета с размери, равни на три четвърти от тези на Земята.

Креснах по общата честота:

— Всички — навън! Веднага!

Натиснах бутона, с който се задействаше люкът и се отваряше тунелът, водещ от административните помещения към повърхността.

— Какво, по дяволите, става, Уил?

— Земетресение! — Кога ли щеше да ни връхлети! — Побързайте!

Хилибоу и Чарли стояха точно зад мен. Котаракът седеше на писалището и безгрижно се ближеше. Почувствах ирационален импулс да го мушна в скафандъра си (по подобен начин бе пренесен от кораба до базата), но знаех, че нямаше да издържи повече от няколко минути.

По-милосърдно и разумно би било да го изпаря с лазерния си „пръст“, но в тона време люкът се затвори зад гърба ни, а ние вече се катерехме нагоре по стълбището. През целия път, а и подире, ме преследваше образът на безпомощното животно, затворено под тонове камък умиращо бавно вследствие привършването на въздуха.

— Дали е по-сигурно в окопите? — попита Чарли.

— Не знам — отвърнах. — Никога не съм преживявал земетресение.

Може би стените на окопите щяха да се срутят и да ни затрупат.