Утре ме няма
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Утре ме няма». Краткое содержание книги:
Ню Йорк. Два часът през нощта. Във вагона на метрото има петима пътници. И Джак Ричър. Четирима изглеждат напълно нормално. Петият обаче не — странно облечената жена с втренчен поглед очевидно е на ръба на отчаянието. В рамките на няколко секунди Ричър трябва да реши дали да действа, за да спаси хиляди невинни. А може би греши?
Намесата му ще предизвика поредица от стряскащи разкрития, водещи назад във времето към войната в Афганистан и неофициалното американско участие в нея, както и куп кървави сблъсъци по улиците на Манхатън. Животът на Ричър наистина е в опасност. Но кога ли това го е плашело?
Леонид направи още една крачка.
Другият също.
Погледнах към Леонид и видях, че е сложил на ръката си месингов бокс. Набитият — също.
Бяха ги надянали бързо и леко. Леонид пристъпи встрани. Също и другият. Търсеха най-добрия ъгъл. Аз бях опрял гръб в сградата, което ми даваше сто и осемдесет градуса свободно пространство отпред. На всеки от тях му бяха нужни по четирийсет и пет градуса отляво и четирийсет и пет градуса отдясно от това пространство. Така, ако изберях да се измъкна, щяха да ме спрат. Като двойките в тениса. Дълга практика, взаимна подкрепа, инстинктивно разбиране на партньора.
И двамата бяха десняци.
Първо правило, когато пред себе си имате бокс — не допускайте да ви ударят. Особено по главата. Макар че ударите по ръцете и ребрата понякога също чупят кости и парализират мускули.
Най-добрият начин да не допуснете да ви ударят е да извадите пистолет и да застреляте опонентите си от около три метра. Достатъчно близо, за да улучите, и достатъчно далеч, за да не могат да ви достигнат. Край на играта. Аз обаче не разполагах с тази опция. Не бях въоръжен. Друг добър вариант е да ги държите настрана или да ги привлечете до себе си. Ако са достатъчно далеч, могат да размахват ръце цяла нощ и няма да ви достигнат. Ако са близо, не могат да замахнат изобщо. Можете да ги задържите настрана, ако ръцете ви са по-дълги или ако използвате крака. Ръцете ми са много дълги. Горилата от телевизионния филм, изглежда, имаше по-къси крайници от моите. Сега обаче пред мен бяха двама, а не бях сигурен, дали ритниците бяха използваем вариант. Поради една причина — бях с гадни гумени градинарски галоши. Хлабави. Щяха да паднат. А ритането с боси крака често води до счупени костици в стъпалата. Стъпалата са по-крехки и от дланите. Оставяме настрана школите по карате. Там има правила. На улицата няма правила. Освен това, когато единият ви крак се вдигне от земята, излизате от равновесие и ставате потенциално уязвими. Паднете ли, все едно сте труп. Виждал съм го да се случва. Аз съм правил така, че да се случи.
Подпрях дясната си пета на стената отзад.
Чаках.
Прецених, че ще налетят заедно. Ще скочат едновременно под ъгъл от деветдесет градуса. Към мен, повече или по-малко в крак. Добрата новина беше, че нямаше да се опитат да ме убият. Лайла Хот не би го допуснала. Искаше да получи нещо от мен, а от мъртвец не можеш да вземеш нищо.
Лошата новина беше, че голям брой от сериозните увреждания не са смъртоносни.
Чаках.
— Няма смисъл да пострадаш, нали? Можеш да дойдеш с нас, ако искаш, за да поговориш с Лайла — започна Леонид. Говореше по-зле от нея. Имаше тежък акцент, но поне знаеше думите.
— Къде да дойда с вас? — попитах.
— Знаеш, че не мога да ти кажа. Ще трябва да ти завържем очите.
— Ще си замълча за завързването. Вие обаче също не е нужно да пострадате. Продължете по пътя си и кажете на Лайла, че не сте ме срещнали.
— Няма да е истина.
— Не робувай на истината, Леонид. Понякога от истината боли. Понякога те хапе право по задника.
Хубавото при нападение от двама души е, че трябва да си подадат някакъв сигнал за начало. Може да е само поглед или леко кимване, но винаги има такова нещо. За част от секундата. Реших, че Леонид е шефът. Обикновено е този, който започне да говори първи. Той би трябвало да обяви нападението. Следях очите му много внимателно.
— Да не би да си ядосан заради онова на гарата? — попитах.
Леонид поклати глава.
— Нарочно те оставих да ме удариш. Лайла каза, че е необходимо.