История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))

Сърбия прави известна крачка напред и в редица други области: отмяна на кулука, строителство на нови пътища, държавна поща и телеграф, държавна кредитна каса (6% лихва с право да се теглят суми само над 300 дуката, което лишава селяните от възможността да ползват кредити), свободно развитие на търговията, откриване на първи индустриални предприятия (стъкларско предприятие в Ягодина, пивоварна в Белград, военна фабрика в Крагуевац, разработване на рудници в Майданпек). Настъпват съществени изменения и в сръбското село: изкореняват се гори и се разширява обработваемата площ, селянинът вече е преди всичко земеделец, а не скотовъдец; разпада се селската фамилна задруга, навлизат „градски“ изделия в селския живот и бит и т.н.

Независимо от проведените по време на уставобранителското управление реформи и осъществения напредък в развитието на Сърбия тя не се превръща в модерна държава. В унисон със своята пропаганда от предишните години уставобранителите намаляват основния селски данък на 5 талера, но държавата няма пари, поради което перманентно е във финансова криза. Сърбите искат Народната скупщина да бъде постоянен орган на върховната власт и да се свиква веднъж годишно, а уставобранителите изобщо не я свикват. Популярна е идеята Държавният съвет да се организира като представителен орган, а местните власти да станат органи на местно самоуправление, но вместо това в страната е наложен суров полицейско-бюрократичен режим, а и отношенията между новия княз Ал. Караджорджевич и уставобранителските първенци не се развиват добре: князът не желае да играе роля на фигурант и започва да ги отстранява от държавните работи. Те от своя страна почват да се делят на групи — туркофили (Аврам Петрониевич) и русофили (Тома Вучич Перишич). През средата на 40-те години се появяват искания за конституционна реформа, има и няколко проекта за такава реформа — на уставобранителския деец от Войводина Йован Хаджич, на полския емигрант на сръбска служба Франьо Зах и на сръбския политик и чиновник Матия Бан, но нито един от тях не е реализиран.

На всичко отгоре и Обреновичите не се отказват от борбата за власт, а организират чести бунтове и заговори: есента на 1842 г. — заговор начело със Стоян Иованович — Цукич; началото на 1844 г. — „Смедеревски заговор“; есента на 1844 г. — „Катанска буна“; 1846 г. — „Мирчин заговор“. Уставобранителското управление има и сериозни външни проблеми: Русия не е добре разположена към повечето уставобранителски първенци, а и отношенията с Австрийската империя са много трудни. Има и доста силно селско недоволство: много селяни се залавят за търговия и пропадат, други вземат заеми от частни лица с високи лихви и задлъжняват, на сръбска територия се установяват много бежанци от съседните турски предели (особено след Нишкото въстание от 1841 г.), поради което свободни земи повече няма. Изобщо селянинът обеднява и негодува. По време на Кримската война (1853–1856) на сръбската граница се съсредоточават както руски, така и австрийски и турски войски. А след войната съгласно Парижкия мирен договор (1856 г.) руският протекторат над Сърбия е заменен с колективен протекторат на 6 държави — Англия, Франция, Австрия, Прусия, Сардиния и Русия.