Най-страхотното шоу в космоса
- Автор: Ранкин Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Талев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Най-страхотното шоу в космоса». Краткое содержание книги:
Ала това не е обикновен цирк. Това е циркът на професор Мерлин, който пътува между планетите в параход от викторианската епоха. Артистите в този цирк изпълняват номера, които чисто и просто са невъзможни. А професорът има една задачка за Реймънд — той трябва да освободи двеста пленници, задържани на Сатурн и да спаси Земята до петък.
На най-добрия приятел на Реймънд — Саймън — също не му е лесно. Той несправедливо е обвинен в убийство, след което попада в лапите на зловещата организация З. В. Я. Р. (членовете й очакват края на света, като се прекланят пред култа на получовека-полупиле Сатан-Кокошката). Дори с помощта на книгата от бъдещето нещата май трудно ще се оправят до петък…
Саймън го дръпна от лицето си и провери дали зъбите му са си на мястото. Бяха непокътнати. Но може би се нуждаеха от четка и паста.
— Значи Дългият Боб те изпрати.
— Разбира се, че той. Дик се появи във фермата около три часа сутринта. Каза, че полицията те арестувала. Въпреки че не можах да разбера защо все се хилеше. А кучето му имаше много изтощен вид.
Саймън потръпна.
— Носиш ли пистолет или нещо такова?
— Да не си луд? Дългият Боб ще взриви стената на полицейския участък.
— Така ли? — Саймън се погали по някои чувствителни телесни части. Повечето му телесни части бяха чувствителни.
— Какво искаш да кажеш с това „така ли?“. Нали си чел книгата от бъдещето. Знаеш какво ще последва.
— А, да. — Мозъкът на Саймън проработи. — Разбира се, че съм я чел.
— Добре. Но Дългият Боб иска да знае как, след като си знаел, че полицията ще дойде, си се оставил да те хванат.
— Не се и съмнявам, че иска да знае.
— Е, и?
— Ами… Така пише в книгата. Затова. Но аз не можех да го кажа на Дългия Боб. Както споменах и във фермата, той не трябва да го знае. Трябваше да зная само аз. Такъв е механизмът.
— В това има смисъл — каза Лайза.
„Ти си била по-голяма гъска, отколкото те смятах“ — помисли си Саймън. Но беше крайно озадачен. Къде ли беше книгата? У кого ли? Полицаят, който беше отишъл да претърси храсталака, каза, че я нямало там, но че имало много птичи пера и се носела ужасна воня. Затова Саймън беше предположил, че Сатан-Кокошката и неговите почитатели са я взели. Но очевидно не беше у тях.
Кой, по дяволите, може да я е взел?
Саймън си оправи косата. Лицето му изразяваше недоумение.
— Държиш се адски странно за човек, който би трябвало да знае какво ще се случи в бъдеще — каза Лайза.
Саймън я изгледа от главата до петите. Тази жена беше голямо разочарование за него. Да се присъедини към онези откачалки-сатанисти. Да се слага на Дейв Войнишката стойка. Наистина много го беше разочаровала. Бог би му позволил едно основателно малко отмъщение, нали?
— Всъщност — каза той, — съм малко дезориентиран. В книгата изрично е казано, цитирам: „Саймън и Лайза правеха любов в килията на участъка, когато връхлетя Дългият Боб“, а нямам часовник у себе си. Кога можем да го очакваме?
— След около пет минути.
— Тогава бързо си сваляй дрехите.
— На това му казват „монашески одежди“ — каза Лайза.
Саймън не отговори.
20
— Двеста привърженици на „Милуол“? — Реймънд изумено се отпусна назад в мекия диван. — И се бунтуват в трюма?
— И скандират — каза професорът.
— Скандират?
— О-ле, о-ле, о-ле, о-ле, ооооо-ле, оооо-ле.
— Божичко — каза Реймънд, — Божичко, Божичко, Господи Божичко.
— Истински воини. — Професорът козирува. — Мъжки момчета.
— Още ли са голи? — Тази мисъл никак не се хареса на Реймънд.
— Бяха.
— Ама вие ги облякохте, така ли?
— По-правилно е да се каже, че те се облякоха сами.
— С какво?
— С големия чисто нов камион от тържището. Разглобиха го на парчета и си направиха от тях брони.
— Не се учудвам.
— Много предприемчиви млади хора. Имат интересни татуировки. Обаче си падат малко бунтари. Счетох за благоразумно засега да бъдат заключени и да се сложат резетата върху капаците на всички люкове.
— Да, мисля, че добре си постъпил.
— Но изглежда, че те възнамеряват да ги разбият. Редуват се да блъскат капаците с глави. Чудя се дали не би отишъл долу да поговориш с тях. Обясни им как стоят нещата.
— Ти опита ли?
— Не. — Професорът поглади изразителната си брадичка. — Помахах им през едно от прозорчетата. Но ми се стори, че не държат много да се запознаем.
— Какво казаха?
— Започнаха да викат старо желязо, старо желязо, старо желязо, стаааааароо желязо, стааааааро желязо. Какво точно означава това?
— Лондонски диалект. Част от римуван възглас. Означава старо копито, тоест…
— Аха! — Професор Мерлин повдигна изящния си пръст. — Римуван възглас. Желязно копито се римува със старо корито. Някои имат навика да ме наричат така, но трябва да отбележа, че нямат никакво основание.
— Да, вероятно имат нещо такова предвид.
— О, жив да си, че ми обясни. Помислих си, че ме наричат „задник“, „мръсно копеле“ или нещо такова.
Реймънд отново се задави.
— И така, ти ще отидеш и ще поговориш с тях, нали?
— Ще отида. Но трябва да облека нещо. Да имаш някакви дрехи в синьо и бяло?
— Имам само един доста контешки сюртук с ревери от златно ламе, с цепнати ръкави и бяло дантелено жабо.
— Божичко — отново се завайка Реймънд. — Божичко, Божичко, Господи Божичко.