61 часа
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «61 часа». Краткое содержание книги:
Пълен с туристи автобус се преобръща на заледен път насред бурята и поставя дремещия безгрижно на задната седалка Джак Ричър в необичайна и смъртоносно опасна ситуация. Близкото градче, сковано от студ и страх, е тероризирано от банда произвеждащи наркотици гангстери и само една смела жена е готова да се бори за справедливост. За да оцелее и да свидетелства в съда, тя се нуждае от помощ. Защото в Болтън, Южна Дакота, ще пристигне наемен убиец, който няма да се спре пред нищо.
Джак Ричър не обича да се застоява на едно място. Но следващите 61 часа ще променят плановете му. Тайните са по-стряскащи, а противниците му – по-силни, отколкото би могъл да си представи. Но такава е и жената, която Ричър трябва да защити с цената на собствения си живот.
— Рано или късно всички ще умрем. Важното е как.
Джанет Солтър помълча известно време, после промълви:
— Преди две години се запознах с приемника ми в Йейл. На някаква конференция на библиотекарите. Беше доста интересно. Предполагам, че и вие сте се почувствали така, разговаряйки с жената от Вирджиния.
— Тя не е моя приемничка. Поне не пряко. Между мен и нея е имало няколко души. Връзката е далечна, почти археологическа.
— Тя по-добра ли е от вас?
— Вероятно.
— И аз останах със същото чувство. Отначало бях депресирана, но после осъзнах, че би трябвало да съм доволна. Прогресът никога не спира. Светът се движи напред.
— От колко време сте в пенсия?
— Малко повече от десет години.
— Значи сте се прибрали тук, преди да построят затвора.
— О, години преди това. Тогава градът беше различен. Е, може би не чак толкова. Истинската промяна все още предстои. В момента сме в преходен етап. Истинската промяна ще настъпи, когато свикнем с нея. Сега сме град, в който има затвор. Но не след дълго ще се превърнем в затворнически град.
— Как беше тогава?
— Хубаво и спокойно градче — отвърна Джанет Солтър. — Два пъти по-малко от сега. Никакви закусвални и кафенета, само един мотел. Началник Холанд беше млад, имаше семейство. Като Андрю Питърсън. Не знам защо, но за мен точно това символизира промяната. Тогава всичко беше усмихнато, младо и въодушевено. А не старо, уморено и сиво като сега.
— Какво се случи със съпругата на Холанд?
— Рак. За щастие бърз. Дъщеря им Лиз беше на петнайсет. Може да ви прозвучи странно, но тя се справи много добре. Беше кръстена на майка си. С тази разлика, че на нея ѝ викаха Лиз, а майка ѝ беше Бети. Приличаха си във всичко. Което може би е било тежко за Холанд, но той го преодоля. Вече беше зает с плановете за новия затвор, които запълваха времето му.
— А каква беше причината за развода на Лоуъл?
— Вече ви казах, че не знам. Но фактът, че никой не говори за него, е доста многозначителен.
— По негова вина или по нейна?
— Мисля, че по негова.
— Питърсън спомена, че има сестра, която много прилича на него.
— Донякъде. Много е млада. Прилича по-скоро на племенница.
— А вие ще останете ли тук, когато това място се превърне в затворнически град?
— Аз ли? Мисля, че съм прекалено стара, за да се местя. А вие?
— Не мога да остана тук. Много е студено.
— Но все някъде ще трябва да се установите, нали?
— Досега не ми се е случвало.
— След трийсет години ще се чувствате по друг начин.
— Това е много далечна перспектива.
— Която ще се превърне в реалност много по-скоро, отколкото си мислите.
Ричър остави празната чаша на ниската масичка. Не беше сигурен дали иска да остане в стаята, или да я остави да си чете на спокойствие. Не знаеше какво предпочита.
— Седнете — подхвърли тя. — Ще имам много време за четене, когато всичко това свърши.
Той седна.
— Достатъчно топло ли ви е? — попита тя.
— Добре съм.
И наистина беше добре. Старият радиатор под прозореца излъчваше изобилна топлина. Топлата вода в тръбите неуморно циркулираше из къщата. Чуваше я. Особено острата извивка горе, точно над стълбите, която съскаше малко по-силно. Представи си как бучи горелката в сутерена. Чу помпата, работеща на високи обороти. Неограничена топлина, достъпна двайсет и четири часа в денонощието. Далеч по-добра от системата, която действаше в преустроената ферма на Андрю Питърсън. Там старата печка на дърва изстиваше през нощта и рано сутрин вече беше студена.
Известно време той гледаше някъде в пространството. После процеди:
— Глупаво.
— Кой или какво? — вдигна глава Джанет Солтър.
— Глупаво от моя страна.
— Защо?
— Трябва да се обадя по телефона — каза той, излезе в антрето и се обърна към полицайката, която дежуреше там. — Трябва ми домашният телефон на Андрю Питърсън.
— Не съм сигурна, че мога да ви го дам.
— В такъв случай го наберете вие. Аз няма да гледам.
Жената се подчини. Провери дали има сигнал и му подаде слушалката. Насреща вдигна Ким Питърсън.
— Извинявам се за безпокойството, но трябва да говоря с Андрю — каза Ричър, след като се представи.
— Но той току-що се прибра.
— Знам. Съжалявам, но е важно.
Паузата беше доста дълга. Може би беше отишла да го търси в кабинета. После гласът му прозвуча в слушалката:
— Проблеми?
— Напротив — отвърна Ричър. — Разбрах къде е ключът за каменната сграда.
Девет без пет вечерта.
Оставаха седем часа.
32
Ричър остана на телефона, за да чуе как Питърсън изброява задачите, които трябваше да изпълни. Сякаш мислеше на глас.