61 часа
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «61 часа». Краткое содержание книги:
Пълен с туристи автобус се преобръща на заледен път насред бурята и поставя дремещия безгрижно на задната седалка Джак Ричър в необичайна и смъртоносно опасна ситуация. Близкото градче, сковано от студ и страх, е тероризирано от банда произвеждащи наркотици гангстери и само една смела жена е готова да се бори за справедливост. За да оцелее и да свидетелства в съда, тя се нуждае от помощ. Защото в Болтън, Южна Дакота, ще пристигне наемен убиец, който няма да се спре пред нищо.
Джак Ричър не обича да се застоява на едно място. Но следващите 61 часа ще променят плановете му. Тайните са по-стряскащи, а противниците му – по-силни, отколкото би могъл да си представи. Но такава е и жената, която Ричър трябва да защити с цената на собствения си живот.
— Харесваш ли службата си в армията?
— А ти?
— Нали имаш досието ми?
— Имам го. И затова се питам защо не си напуснал навреме, след като си ненавиждал службата си?
— Никога не съм я ненавиждал. Нито за миг. Исках само да отстраня някои нейни недостатъци.
— Което не е влизало в правомощията ти.
— Разбрах го с течение на времето — въздъхна Ричър и очите му пробягаха по коридора. Затворената врата, тъмната ламперия, маслените платна, персийския килим. Солидното дърво, восъка, лаковото покритие, патината. Вече разполагаше с цялата информация, на която можеше да разчита от 110-а част. Нямаше причини да продължава този разговор.
— Какво всъщност правиш там, в Южна Дакота? — обади се гласът.
— Автобусът, с който пътувах, катастрофира. Така се озовах тук.
— Животът е хазарт.
— Но тестето беше белязано. Никога не съм катастрофирал на някое топло и приятно място.
— Прилично ли се държиш там?
— Защо да не се държа прилично?
— Досието ти съдържа отметки за запитванията, направени от други служби. ФБР, местна полиция и тъй нататък. Трябва да ти кажа, че тези питания запълват половината от съдържанието му. През последните дванайсет години мнозина са проявявали интерес към теб.
— А през последните два-три дни?
— Има едно запитване от някой си Томас Холанд от болтънската полиция.
— Той е шефът на управлението. Вероятно рутинна справка. Искал е да разбере дали съм достатъчно квалифициран, защото има нужда от помощта ми. Още когато беше сигурен, че онази каменна сграда е собственост на армията. Нещо ново?
— Не.
— Защото се държа прилично.
Продължителна пауза.
Време за раздяла.
— Как се казваш? — попита той.
— Има ли значение?
— Бих могъл да разбера. При сегашното състояние на армията сигурно те има в някой уебсайт.
— Шегуваш ли се? Това е елитната сто и десета част. Няма начин да ме има където и да било. Ние не съществуваме.
— Та как ти беше името?
— Сюзан.
— Хубаво име.
— И аз си го харесвам.
Още една продължителна пауза.
Време за раздяла.
— В „Лакланд“ ли служи твоят човек във Военновъздушните сили?
— Да. Свързал се е с архива им в Колорадо.
— Помоли го да опита още веднъж. Тези неща са били превозени по въздуха, следователно все някъде трябва да има документ за транспортирането им.
— Ще го направя.
— Ще ми звъннеш ли пак? — попита той.
— Можеш да се обзаложиш.
Ричър отиде в кухнята и си наля още една чаша кафе. В къщата цареше тишина. Навън също липсваха подозрителни шумове. В атмосферата се усещаше особеното напрежение, което съпътства всяка охранителна дейност. Ричър познаваше този вид тишина. Беше я усещал стотици пъти. Взе чашата си и влезе в гостната. Джанет Солтър продължаваше да чете. Тя вдигна глава и отбеляза:
— О, направили сте кафе.
— Надявам се, че не възразявате.
— В никакъв случай. Искате да сте бодър, така ли?
— Докато ми се приспи — кимна той.
— Как беше тя?
— Коя?
— Жената от Вирджиния.
— Добре.
Ричър пристъпи към прозореца и огледа улицата. Сняг, лед, неподвижна патрулка, замръзнали клони, раздвижени от вятъра. Разсеяна лунна светлина, високи облаци в небето, едва доловимо оранжево сияние от уличното осветление по-надолу.
— Всичко изглежда спокойно — заключи той.
— Мислите ли, че щатските и федералните затвори извършват вечерните си проверки по едно и също време с общинските? — попита Джанет Солтър.
— Предполагам.
— В такъв случай сме във временна безопасност, нали така? При преброяването не са установени липси, което означава, че до сутринта не могат да се очакват масови безредици.
— По принцип е така.
— Но?
— Надявай се на най-доброто, но се готви за най-лошото.
— Това ли е мотото ви?
— Едно от многото.
— Какви са останалите?
— Никога не прощавай и никога не забравяй. Направи го веднъж, но както трябва. Жънеш онова, което си посял. Плановете отиват по дяволите в момента на първия изстрел. Закриляй и служи. Почивка от служебния дълг няма.
— Очевидно сте толкова суров към себе си, колкото и към околните.
— Това е жестоко, но справедливо.
— Аз май няма да издържа още дълго на това напрежение.
— Надявам се, че няма да ви се наложи.
— За пръв път в живота си изпитвам страх. Елементарно, нали?
— Въпрос на избор — отвърна Ричър. — Нищо друго.
— Всички се страхуват от смъртта.
— В тази връзка имам още едно мото: не аз се страхувам от смъртта, а тя от мен.
— Звучи така, сякаш убеждавате себе си.
— Всички го правим, повярвайте ми.
— Значи все пак се страхувате от смъртта.