Моето семейство и други животни

— Прав си, Бога ми! — възкликна разтревожено той. — Видяхте ли? Опитаха се да ме нападнат и дами вземат парите!

— Не ставай смешен, миличък. Те просто са гладни — каза мама.

— Глупости, мамо. Нали видя как се хвърлиха отгоре ми? Направиха го заради парите. Дори на тази възраст те имат престъпни наклонности. Джери не бива да ги взема — все едно да живеем заедно с Арсен Люпен. Иди и ги остави там, където си ги намерил, Джери.

С невинен вид аз излъгах, че не мога да направя това, тъй като майката ще престане да се грижи за тях и те ще умрат от глад. Както предполагах, това веднага спечели мама и Марго на моя страна.

— Не можем да оставим клетите птичета да умрат — възпротиви се Марго.

— Мисля, че нищо лошо няма да ни се случи, ако ги вземем — каза мама.

— Ще съжалявате, търсите си белята — каза Лари. — Ще оплячкосат цялата къща. Ще трябва да скрием добре всичките си ценности и да сложим въоръжена охрана. Това е лудост.

— Не бъди глупав, миличък — опита се да го утеши мама. — Можем да ги държим в клетка и да ги пускаме само да се пораздвижат.

— Да се пораздвижат ли?! Нима наричаш раздвижване това да летят из къщата, грабнали в мръсните си човки банкноти от сто драхми?!

Заклех се тържествено, че в никакъв случай няма да позволя на свраките да крадат. Подсетих ги, че птичетата все още нямат имена, но никой не можа да измисли нещо интересно. Стояхме и гледахме треперещите голишарчета, но нищо не можеше да ни хрумне.

— Какво ще правиш тия проклетии? — попита Спиро.

Доста нелюбезно му отговорих, че възнамерявам да си ги гледам и че това не са проклетии, а свраки.

— Как ги нарече? — смръщи вежди Спиро.

— Свраки, Спиро, свраки — каза мама, като разчленяваше думите.

Спиро известно време обмисля новото попълнение на английския си речник, като го повтаряше наум, за да го намести добре в главата си.

— Савараки, значи, а? — каза накрая той.

— Свраки, Спиро — поправи го мама.

— Точно това казах и аз — възмути се Спиро. — Савараки.

И от този миг ние се отказахме да търсим имена на птичетата. Започнахме просто да ги наричаме „Савараките“.

Когато Савараките се поохраниха и достигнаха такива размери, че им пораснаха криле, Лари толкова беше свикнал да ги вижда из къщи, че напълно забрави техните предполагаеми престъпни навици. Дебели, лъскави и свадливи, застанали отгоре върху кошницата си и пляскащи силно с крила, свраките изглеждаха самата невинност. Всичко вървеше добре, докато не се научиха да летят. В началото скачаха от масата на верандата, като размахваха неистово крила, плъзгаха се във въздуха и се стоварваха наоколо петнадесет стъпки върху каменните плочи. Колкото повече укрепваха крилата им, толкова по-смели ставаха те и не след дълго полетяха за първи път истински — направиха нещо като въртележка около вилата. Изглеждаха толкова красиви — дългите им опашки блестяха на слънцето, крилете им свистяха, когато се спускаха, за да прелетят под асмата, че извиках близките си да ги видят. Усетили, че има публика, Савараките полетяха още по-бързо, като се гонеха, стрелваха се и минаваха на косъм от стената, преди да се отклонят и изпълниха акробатически номера върху магнолията. Накрая едната птица, прекалено окуражена от възхищението ни, не успя да прецени разстоянието, блъсна се в асмата и падна на верандата — превърна се от смел и ловък ас на пилотажа в окаяна топчица от пера, която отвори човка и запищя жалостиво, когато я взех, за да я успокоя. Но щом като овладяха крилете си, Савараките бързо опознаха вилата и се заловиха да правят разбойнически нападения.