Вълче биле
- Автор: Креймър Андреа
- Серия: Нощна сянка #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вълче биле». Краткое содержание книги:
Той отново ме целуна — много по-леко и нежно от първия път. Устните му се плъзнаха по линията на челюстта ми и се спуснаха по шията ми. Притегли ме към себе си и прошепна в ухото ми:
— Казаха, че ще се върнеш. Не им повярвах, ала ето че си тук.
Вихрушката от завладелите ме емоции утихна, думите му ме върнаха с трясък на земята.
Казаха, че ще се върнеш.
Вдигнах лице и се вгледах в него. Той беше в килията — жив и, за разлика от другите, изглеждаше невредим. По лицето му нямаше синини, то не бе изпито от мъчения и постоянен глад. Дрехите му не бяха разкъсани и изпоцапани. Мирисът му бе онзи, който познавах така добре, топъл и мъжествен, непримесен с дъх на повръщано, кръв и мръсотия. Сведох очи към ръцете му. Не беше окован. И беше сам.
Ледените пръсти на страха запълзяха по кожата ми.
— Рен?
Сърцето ми отказваше да приеме смразяващата истина, която умът ми бързо проумяваше.
Рен се приведе напред и ме целуна по ухото.
— Липсваше ми, Лили. Толкова ми липсваше — прошепна той и здраво стисна ръцете ми. — Съжалявам.
Внезапно политнах във въздуха и с всичка сила се блъснах в насрещната стена. Главата ми се удари в камъните и за миг не виждах нищо, докато бавно се свличах на пода. Нечии пръсти се впиха над лактите ми и ме повдигнаха. Почувствах горещия дъх на Рен върху кожата си. Устните му отново се впиха в моите, ала този път вкусих кръв. Отметнах глава настрани и рязко си поех дъх, мъчейки се да си възвърна равновесието и зрението.
— Рен, спри. Моля те! — Ръцете ми откриха раменете му и се опитаха да го отблъснат. — Какво правиш?
Рен се взираше в мен. Ясно видях колко здраво стиска челюсти. Напрежението в очите му. Гневът и тъгата, които изпълваха мрака на ирисите им.
— Не искам това. Никога не съм искал това — промълви той през стиснати зъби. — Ала нямам друг избор. Ти не ми остави друг избор.
Той отново ме блъсна в стената, изкарвайки въздуха от дробовете ми. Поколеба се за миг, взирайки се в мен с обтегнато от мъка лице, докато ръцете му ме стискаха все по-силно.
— Това е единственият начин — думите го задавиха, сякаш отчаяно искаше да повярва в онова, което изричаше. — Ти си моята партньорка. Мой дълг е да те върна обратно. Да те накарам да останеш. Казаха, че трябва да го направя.
Вперих поглед в него.
— Да направиш какво?
— Да те прекърша.
22
Рен ме прикова към студената стоманена стена и разтвори бедрата ми с крак.
Шокът изцеди и последната капчица сила от тялото ми. Не бях в състояние дори да се преобразя.
„Това не може да се случва.“
— Господи, Рен! Недей — прошепнах с усилие, неспособна да откъсна очи от него.
Вече не разпознавах момчето пред себе си, в чийто поглед бушуваха тъга и лудост и го караха да ме нарани. Връхлетя ме ужас, какъвто не бях изпитвала дотогава. Не исках да повярвам, че е възможна подобна промяна, ала пръстите му се впиваха в китките ми с такава сила, че едва не изкрещях. Усетих вкус на кръв в устата си — зъбите му бяха разранили устните ми.
„Нима Рен се е покорил на Пазителите?“
Цялата треперех, гадеше ми се до болка. Не се бях свлякла на земята само защото той все още ме притискаше към стената. Безумието в очите му ме ужасяваше и красноречиво говореше, че всеки негов избор бе мотивиран от болка и тъга.
— Не е нужно да правиш нищо, Рение — долетя друг глас откъм прага, тих, ала твърд. — Пусни я.
Рен вече бе оголил зъби, когато Монроу бавно пристъпи към нас, свел мечове към земята.
— Имаш избор — продължи той все така ниско. — Избягай от тук, махни се от всичко това. Можеш да дойдеш с нас.
— С вас? С Търсачите? — изплю се Рен.
— Не сме онова, за което ни мислиш. Дойдохме заради теб. Кала е тук, за да ти помогне. Също като мен.
Хвърлих умолителен поглед към Рен, докато се мъчех да се отскубна от болезнено здравата му хватка.
— Моля те, Рен. Това е самата истина. Ела с нас!
— Лъжите ви ми отнеха всичко — Рен бе приковал поглед в Монроу. — Ще те убия, преди да повярвам и дума от онова, което казваш.
Очите му се спряха за миг върху мен и лицето му се разкриви от ярост и тъга така силни, че ме побиха тръпки.
— Надявам се да не се стигне дотам — отвърна Монроу. — Не съм ти враг, но не мога да те принудя да направиш правилния избор. Не е нужно това да е краят, но ако не искаш да дойдеш с нас, поне пусни момичето. Не прави положението още по-лошо.