Проклятието на черната луна

– Онова време? – повтори той тихо. – Имаш предвид времето да спреш в един от многото магазини, покрай които току-що профучахме, за да можеш да си купиш тампони? Това ли се опитваш да ми кажеш?

Щях да повърна. Беше твърде близо. Слюнка се събираше в устата ми. На какво разстояние беше от мен? На две преки? По-малко?

– Да! – извиках. – Това е. Но използвам специални, а те не ги зареждат.

– Мога да те подуша, госпожице Лейн – каза той още по-тихо. – Единствената кръв по теб е от вените ти, не от матката ти.

Главата ми се обърна рязко наляво и аз го загледах. Добре, това беше едно от по-обезпокоителните неща, които някога ми е казвал.

– А-а-а! – извиках и пуснах волана и скоростния лост, за да стисна главата си. Вайпърът тръгна по тротоара и помете две будки за вестници и една улична лампа, преди да се забие в противопожарния кран.

А противната идотска Книга все още наближаваше. Започна да ми избива пяна по устата. Чудех се какво щеше да стане, ако минеше на няколко стъпки от мен. Щях ли да умра? Щеше ли главата ми наистина да се пукне?

Спря.

Сринах се върху волана, дишайки тежко, благодарна за отлагането на присъдата. Болката ми не намаляваше, но поне вече не се засилваше. Надявах се следващата жертва на Книгата да побърза и да я отнесе в обратната посока бързо. Едва ли подобаваше на Шийте зрящ, но имах проблеми.

Баронс изрита вратата, мина от моята страна и ме издърпа навън.

– Накъде? – озъби се той.

Щях да падна на колене, но той ме задържа.

– Не мога – успях да кажа. – Моля те!

– Накъде? – повтори той.

Посочих.

– Накъде?

Използва Гласа. Посочих на другата страна.

Той сграбчи косата ми и ме повлече зад себе си. По-близо, още по-близо.

– Ти ще ме... убиеш... – извиках.

– Нямаш представа – изръмжа.

– Моля те... спри! – препъвах се, сляпа за всичко, освен за болката.

Той ме освободи рязко и аз паднах на колене. Дишах тежко и плачех. Болеше толкова силно. Пищеше в главата ми. Беше лед във вените ми. Огън под кожата ми. Защо? Защо Книгата ме нараняваше? Със сигурност вече не бях толкова чиста и добра. Лъжех всички. Убих Шийте зрящ – разбира се, беше нещастен случай, но все пак това беше невинна кръв по ръцете ми, наред с тази на хората на О’Баниън. Имах похотливи мисли за мъже, за които никоя нормална жена не би мислила похотливо. Копнеех да ям други живи същества, за да открадна тяхната...

Сила. Точно това ми трябваше. Сила и мощ на Ънсийли, мракът, който беше близък роднина на Книгата, да живее в мен.

Къде беше чантата ми?

Опипах непохватно през болката. Беше в колата. Никога нямаше да стигна до там. Дори не можех да се изправя. Изскимтях в агония от простото усилие да вдигна главата си. Къде беше Баронс? Какво правеше?