Въпрос на чест

Ал-Обайди седеше на другия край на дългата маса и слушаше внимателно думите на своя лидер. Държеше ръцете си под масата и ги бе стиснал в юмруци, за да овладее издайническото им треперене. Няколко пъти по обратния път за Багдад бе забелязвал, че го следят. Претърсваха багажа му на всяко спиране, но не бяха намерили нищо, просто защото нямаше какво да намерят. Доведеният брат на Саддам се бе погрижил да е така. В мига, в който Декларацията бе попаднала в мисията на Женева, даже не му разрешиха лично да я връчи на посланика. Гарантираното й изпращане по каналите на дипломатическата поща я бе опазило дори от съвместните усилия на американци и израелци.

Сега доведеният брат на Саддам седеше отдясно на президента и се къпеше в славата си.

— Трябва също да призная — продължи Саддам — и ролята, изиграна от Хамид Ал-Обайди, когото назначих за наш посланик в Париж. Неговото име обаче не бива да бъде свързвано с тази операция, за да не навреди на задълженията му да ни представя достойно на чужда земя.

И толкова. Доведеният брат на Саддам бе провъзгласен за архитект на големия триумф, а на Ал-Обайди бе съдено да остане бележка под линия на бързо обърната страница. Ако Ал-Обайди се бе провалил, доведеният брат на Саддам така и нямаше да научи дори и само за първоначалната идея, а костите на Ал-Обайди щяха вече да гният в анонимен гроб. През цялото време, докато Саддам бе говорил, никой около масата — с многозначителното изключение на държавния обвинител — не го бе дарил с втори поглед. Всички усмихнато гледаха брата на Саддам.

И точно в този момент, насред заседанието на Революционния команден съвет, Ал-Обайди взе решение.