Завещанието

Глава 44.

Монтана

Монтана пиеше третото си еспресо в кафене на пристанището в Соренто, когато, като летен мираж, „Синята лодка“ се появи на хоризонта. Той се чувстваше ужасно и отчаяно се нуждаеше да се наспи добре през нощта. Уморено потърка с длан наболата си брада и се запита дали Дейзи ще се зарадва да го види или, напротив, вече ще е толкова ядосана, че ще го дари с леденото отношение, което жените така добре умеят да демонстрират.

Дейзи беше непрекъснато в ума му по време на дългите полети с „Гълфстрийма“ на Боб Хардуик, докато беше притиснат към сребристосивата седалка на височина 30 000 фута, а ушите му бучаха заради прекалено многото време, прекарано в самолет. Не се хранеше достатъчно, не спеше достатъчно, просто покриваше очите си с маска и се опитваше да се отпусне, а от време на време ставаше, за да се поразтъпче.

Вече беше сглобил по-голямата част от пъзела и отговорите бяха изненадващи, както и мотивът за убийството. Той все още нямаше достатъчно доказателства, за да обвини убиеца, но в Ню Йорк, в офисите, където разполагаха с последната дума на техниката и модернизацията в разследванията, хората му работеха по въпроса. Проверяваха компютрите за документи, за финансови отчети, за прехвърляне на недвижима собственост, за актове за раждане. В момента мислеше, че животът е пълен с изненади, някои от които наистина те заварват неподготвен.

Гледаше как „Синята лодка“ спуска котва. Виждаше някои от пътниците, подпрени на перилата, загледани в бледозлатистите скали на Соренто, поемащи първите глътки от въздуха, изпълнен с аромата на лимонови и портокалови дръвчета. По хълмовете над града се простираха лозя, а на самия край на скалите бяха накацали малки хотели в стил рококо. Рибарски лодки, боядисани в ярки цветове, влизаха в пристанището, пълни с улов, обещаващи прясна морска храна за обяд, а над всичко това се носеше бързият италиански говор.