Кръвна връзка [Войните на Розите-3]

— Маргарет, какво има? — попита той. — Забравили ли сте нещо? След като веднъж пристигнете във Франция, мога да ви пратя всичко, което поискате.

— Искам да оставя съпруга си при вас — отвърна тя. Гласът ѝ се пречупи от нервното напрежение и побърза да продължи, преди той да отговори. — Все още има приятели и поддръжници, хора, които ще скрият истинския крал на Англия. Аз имам само неколцина слуги и не мога да се грижа за Хенри там, където отивам. Моля ви. Той не би могъл да разбере нищо от Франция в състоянието, в което е сега. Ще страда, ако е далеч от познатото.

Тя хвърли скришом поглед към Хенри, но той все още бе вперил поглед в морето, потънал в блясъка на лунните лъчи върху дълбоките води.

Съмърсет внимателно отдръпна ръката си.

— Маргарет, той със сигурност ще е в по-голяма безопасност във Франция, където може да се укрие. Крал Едуард няма да я нападне, за да го търси, поне аз не мисля така. Но ако го оставите тук, винаги съществува опасността да бъде открит и предаден. Не мисля, че добре сте обмислили всичко това, милейди.

Маргарет стисна челюсти толкова силно, че зъбите ѝ проскърцаха. Беше изтърпяла много през тези петнайсет години. Англия ѝ беше дала много, но ѝ беше отнела повече, отколкото се осмели да си признае. Мислеше си за щастливия брак на сестра си и за не толкова щастливото съжителство на майка си. Баща ѝ беше още жив, знаеше го. Щеше да посети стареца в замъка Сомюр. Тази мисъл ѝ донесе болезнен пристъп на носталгия, нещо, неизпитвано с години. Погледна пак към съпруга си, повече дете, отколкото мъж, по-скоро глупак, отколкото крал. Баща ѝ щеше да му се подиграва и унижава. Ако вземеше Хенри със себе си във Франция, най-вероятно щяха да го използват и да го продадат на френския двор. Щяха да си чистят ножовете в него, да си закачат наметките по раменете му. Съмърсет очевидно бе твърде достоен човек, за да може да си представи колко лошо ще се отнасят с Хенри във Франция. Тя вдигна глава, като излъчваше пълно самообладание.

— Това е моята заповед към вас, милорд Съмърсет. Дръжте съпруга ми в безопасност, в къщи, разположени далеч от пътищата. Нека му дадат всички книги, които поиска. И намерете верен свещеник, който всеки ден да изповядва греховете му. Така той ще бъде щастлив. Това е всичко, което искам.

— Много добре, милейди — отвърна Съмърсет.

Изглеждаше скован и наранен, но тя знаеше, че ще изпълни желанието ѝ. Младият мъж придоби същото страдалческо изражение, както когато му съобщи, че няма да я придружава. Макар че херцогът със сигурност щеше да е преследван и задържан, той имаше добра репутация и високо обществено положение. Може би щеше да има хора, които ще застанат зад него. При всички положения нямаше да е подходящ за новия ѝ живот във Франция.

Една по една тя извади монетите, които тежаха в подгъва на наметката ѝ. Вземаше сина си със себе си и ако беше загубила останалото, поне то бе загубено за добро. Беше отдала половината си живот на Англия. Достатъчно.

— Новости тук! Новости! — дочу се глас откъм сградите на кея, където търговците складираха стоките си.