Чиста кръв
- Автор: Перес-Реверте Артуро
- Серия: Приключенията на капитан Алатристе #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дукова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Чиста кръв». Краткое содержание книги:
Кой е убил непознатата? Кой е обезчестил дъщерята на стария Висенте де ла Крус и какви страшни и позорни тайни крият стените на манастира „Адорасион“?
Капитанът и младият му помощник Иниго де Балбоа се изправят срещу страшен противник — всевластната Инквизиция. Никой не може да се противопостави на пазителите на вярата — нито граф Оливарес, любимецът на краля, нито дори самият крал. За да открият истината и да помогнат на невинните, Алатристе и приятелите му се изправят сами срещу сляпата омраза, подклаждана от фанатизма, срещу корупцията и безчестието — под смъртната заплаха от кладите на Инквизицията.
— И главата ви, казвате.
Сега дон Франсиско погледна насмешливо Диего Алатристе.
— И тази на ваша милост, капитане, ако решите да бъдете с мен в това начинание.
Въпросното „ако решите“ беше излишно и двамата го знаеха. Въпреки това капитанът задържа умислената усмивка на устните си, огледа се на едната и на другата страна, заобиколи една зловонна купчина смет, поздрави разсеяно една дама с твърде дълбоко деколте, която му намигна от входа на една кръчма, и накрая сви рамене.
— И защо трябва да го правя?… Старият ми легион скоро тръгва за Фландрия и на мен често ми е минавало през ума да сменя въздуха.
— Защо трябва да го правите? — дон Франсиско поглади замислено мустаците си — … Честна дума, и аз не знам. Навярно защото когато един приятел е в затруднение, не остава друго, освен да се бием.
— Да се бием?… Преди миг изразихте увереност, че не се предвижда сериозен сблъсък.
Капитанът се обърна и погледна изпитателно дон Франсиско. Небето над Мадрид вече притъмняваше и първите сенки изпълзяваха насреща ни откъм мизерните улички, водещи към площада. Контурите на предметите и лицата на минувачите започваха да се размиват. Някой запали фенер в една от покритите сергии. Светлината се отрази в очилата на дон Франсиско, под периферията на филцовата му шапка.
— Така е — рече поетът. — Но ако нещо се обърка, поне удари с шпаги няма да липсват в тази работа.
Засмя се, все така тихо, и доста невесело. Сетне и капитан Алатристе се засмя по същия начин, после и двамата замълчаха. А аз, дивящ се на чутото, развълнуван поради съзнанието, че ни предстоят нови превратности и опасности, продължавах да вървя зад двете тъмни и безмълвни фигури. После дон Франсиско се сбогува и капитан Алатристе остана за малко сам, неподвижен и смълчан в здрача, а аз не се осмелявах да го приближа или заговоря. Той стоя така, сякаш беше забравил за мен, докато камбаната на църквата „Виктория“ не удари десет часа.
II. Жертвата и примката
Те дойдоха на другия ден сутринта. Чух стъпките им да проскърцват по стълбите на пристройката. Тръгнах да отворя вратата, капитанът ме изпревари, по риза и с много сериозен вид. Забелязах, че през нощта бе почистил пистолетите си и единият от тях, добре лъснат, лежеше на масата, близо до гредата, където висеше и коланът с шпагата и камата, закачен на един пирон.
— Върви да се поразходиш, Иниго.
Послушах го, излязох на площадката и там се сблъсках с дон Франсиско де Кеведо, който изкачваше последните стъпала в компанията на трима господа, но си даваше вид, че не ги познава. Забелязах, че не бяха използвали вратата на улица „Аркабуз“, а тази, която свързваше нашата пристройка с кръчмата на Каридад ла Лебрихана и излизаше на по-оживената улица „Толедо“, където влизащите биеха по-малко на очи. Дон Франсиско ме потупа ласкаво по бузата, преди да влезе в къщата, а аз закрачих по галерията, но първо хвърлих крадешком един поглед на придружаващите го лица. Единият беше белокос старец, а другите — двама младежи между осемнадесет и двадесет и няколко годишни, добре сложени, с известна прилика, като да бяха братя или роднини. Тримата бяха облечени в пътнически дрехи и нямаха вид на столичани.
Кълна се пред ваши милости, че винаги съм бил благовъзпитан и дискретен. Не обичам да шпионирам, не съм имал такава склонност и тогава. Но на тринадесет години светът е смайващ спектакъл и всяко момче жадува да не пропусне и най-малката подробност от него; а към това трябва да прибавим доловените снощи думи, разменени между сеньор де Кеведо и капитан Алатристе. Затова, в интерес на достоверността на разказа трябва да призная, че когато стигнах до края на галерията, се качих на покрива с пъргавината, присъща на младостта и след като се спуснах по един улук до прозореца, се намъкнах крайно предпазливо пак в жилището ни и се притаих в моята стая; залепен за стената в нишата на един долап, точно до една пукнатина, през която можех да виждам и чувам случващото се в съседство. Опитвах се да не вдигам шум и бях решен да не пропусна нищичко от разказа за историята, в която според думите на самия дон Франсиско, Диего Алатристе и той щяха да рискуват главите си. Това, което обаче не знаех, беше доколко аз самият бях на косъм да загубя своята.
— Нападението на женски манастир — тъкмо обобщаваше капитанът — гарантира доживотна присъда.
Дон Франсиско де Кеведо кимна мълчаливо, но не каза нищо. Откакто беше представил посетителите, стоеше настрана и ги бе оставил да говорят. Възрастният мъж бе този, който водеше разговора. Беше седнал до масата, върху която стояха шапката му, кана вино, недокосната от никого и пистолетът на капитана. Същият господин заговори отново: