Чиста кръв
- Автор: Перес-Реверте Артуро
- Серия: Приключенията на капитан Алатристе #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дукова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Чиста кръв». Краткое содержание книги:
Кой е убил непознатата? Кой е обезчестил дъщерята на стария Висенте де ла Крус и какви страшни и позорни тайни крият стените на манастира „Адорасион“?
Капитанът и младият му помощник Иниго де Балбоа се изправят срещу страшен противник — всевластната Инквизиция. Никой не може да се противопостави на пазителите на вярата — нито граф Оливарес, любимецът на краля, нито дори самият крал. За да открият истината и да помогнат на невинните, Алатристе и приятелите му се изправят сами срещу сляпата омраза, подклаждана от фанатизма, срещу корупцията и безчестието — под смъртната заплаха от кладите на Инквизицията.
— Опасността е безспорна — рече той. — Но няма друг начин да върна дъщеря си.
Бе пожелал да каже името си при представянето му от дон Франсиско, въпреки че Диего Алатристе настояваше, че не е необходимо. Казваше се дон Висенте де ла Крус, стар благородник от Валенсия, слаб, с бяла коса и бяла брада. Явявал се рядко в кралския двор. Трябва да бе прехвърлил шестдесетте, ала все още се радваше на уверена стойка и твърда походка. Синовете му много приличаха на него външно. Големият надали имаше двадесет и пет години. Казваха се дон Херонимо и дон Луис. Последният беше по-млад; и въпреки голямата си самоувереност, едва ли беше на повече от осемнадесет години. Бяха облечени с обикновени дрехи за път и лов: бащата с черен вълнен костюм, синовете с жакети от тъмносиньо и тъмнозелено сукно, кожени презрамници и кожени украси по дръжките на сабите. Всички бяха с шпаги и ками на поясите, с много къси коси и имаха един и същ прям поглед, който подчертаваше родствената им близост.
— Кои са духовниците? — попита Алатристе.
Стоеше прав, облегнат на една греда на стената, затъкнал палци в колана, все още без да е решил какво да предприеме след току-що чутото. Всъщност гледаше повече сеньор Кеведо, отколкото гостите и сякаш го питаше на какви пачи яйца го бе насадил. От своя страна поетът, облегнал се на прозореца, наблюдаваше близките покриви, сякаш това нямаше нищо общо с него. Само от време на време се обръщаше към Алатристе, за да му отправи безизразен поглед, какъвто налагаха обстоятелствата, или пък разглеждаше ноктите си с извънредно внимание.
— Брат Хуан Короадо и брат Хулиан Гарсо — отвърна дон Висенте. — Те колят и бесят в манастира; а сестра Хосефа, игуменката, повтаря като папагал каквото те й кажат. Останалите монахини или са на нейна страна, или живеят в страх.
Капитан Алатристе погледна отново дон Франсиско де Кеведо и този път срещна очите му. Съжалявам, казваше без думи поетът. Единствено ваша милост може да ми помогне в този случай.
— Брат Хуан, капеланът — продължи дон Висенте, — е протеже на граф де Оливарес. Неговият баща, Амандио Короадо, е основал манастира на Блажените Девици със собствени средства и освен това е единственият португалски банкер, на когото кралският фаворит може да разчита. Сега Оливарес иска да се отърве от генуезците, а Короадо е най-големият му коз за измъкване на пари от Португалия, с оглед на войната във Фландрия… Затова синът му се радва на абсолютна безнаказаност в манастира и извън него.
— Обвиненията ви са сериозни.
— Но са повече от доказани. Този Хуан Короадо не е неук и лековерен Божи служител от онези, които се срещат на всяка крачка, не е получил просветление, не е дори обикновен користолюбец, нито фанатик. На тридесет години е, има пари, положение в Двора, прекрасна външност… Той е извратен човек, превърнал е манастира в частен харем.
— Има друга по-точна дума, татко — намеси се по-младият от синовете.
Гласът му трепереше от гняв, той почти заекваше. Веднага се виждаше, че се въздържа единствено от уважение към стария човек. Дон Висенте де ла Крус го сгълча строго:
— Може би. Но при положение че сестра ти е там, не ще се осмелиш да я произнесеш.
Младежът пребледня и сведе глава, докато по-големият му брат, по-мълчалив и по-въздържан, постави длан върху ръката му.
— А другият свещеник? — попита Алатристе.
Светлината, нахлуваща през прозореца, до който стоеше облегнат дон Франсиско, падаше върху едната половина на лицето на капитана, като оставяше другата в сянка и открояваше белезите: този на лявата вежда и другия, по-скорошния, при корените на косата, в средата на челото, спомен от схватката в театъра на улица „Принсипе“. Третият видим белег, също пресен и от кама, пресичаше опакото на лявата му длан и беше от засадата при Портата на Духовете; под дрехите носеше още четири дамги, последната беше прословутата рана от Фльорус, която стана повод и за уволнението му, продължаваше да го държи буден през някои нощи.
— Брат Хулиан Гарсо е изповедникът — отвърна дон Висенте де ла Крус. — Също важна птица. Чичо му заседава в Съвета на Кастилия… Това го превръща в недосегаем, както другия.
— Сиреч двама младежи, с които шега не бива.