Храмът на смъртта [bg]

— Добре дошъл отново сред нас, Теламоне, син на Марголий!

— Защо съм тук, господарке?

— Защото притежаваш дара на живота. — Олимпиада вдигна глава. — А аз притежавам дара на смъртта.

— Господарке, и двете са в ръцете на боговете.

— Ти не вярваш в боговете, Теламоне.

— Господарке, вярвам в това, в което вярваш и ти.

Червенокосата Олимпиада, вдовица на Филип и майка на Александър, се засмя като момиче, смях, който не подхождаше нито на настроението, нито на външността й. Седеше пременена в морскозелената си рокля, закопчана на рамото със златна брошка във формата на главата на Медуза. Косата и продълговатото й мургаво лице бяха скрити от небесносинята качулка на наметката й; краката й бяха обути в груби войнишки сандали. На малката масичка от акациево дърво до нея имаше бокал, а до него всички пръстени, огърлици и гривни, които беше свалила от себе си, сякаш допирът им до кожата й беше неприятен. Потропа с крака и се загледа разсеяно в тавана, към образа на Бакхус, яхнал пантера.

Не си се променила, помисли си Теламон. От всички жени, които някога беше познавал, от всички хора, които бе срещал, единствено Олимпиада от рода на Молос го плашеше до смърт. Изучаваше гладкото й лице, острия нос над плътните червени устни, очите, които привличаха погледа му като очи на дива котка — блестящи, неспокойни, те се взираха в събеседника, сякаш се опитваха да изсмучат душата му. Теламон с мъка преглътна и се заслуша в дишането си. Знаеше правилата на играта: никога не показвай на Олимпиада, че те е страх. Тя се хранеше със страха. Сега играеше ролята, която си беше избрала — закачлива, кокетна, но под всичко това прозираше мрачна заплаха. Теламон имаше чувството, че участва в някоя от пиесите на Софокъл. Изкарвайки го без предупреждение от къщата на майка му, капитанът на стражата на Олимпиада любезно, но твърдо му беше съобщил, че е поканен на гости при единия от регентите на Македония.