Конан Разрушителя [bg]

Салонът беше притъмнен и прохладен, макар и наситен с аромати от лоши ястия. Обслужващите момичета, които припкаха към кухнята и обратно, оглеждаха учудено големия кимериец, защото откъм съмнителната уличка обикновено не влизаха клиенти. Пък и високият млад мъж със сабя и кама на пояса и студени сини очи не приличаше на обикновен клиент.

В общия салон масите бяха заети от мулетари, камилари и каруцари, повечето чуждоземни, а във въздуха се бореха за господство вонята на пот и животни с тази на евтино вкиснало вино. Жени с полюшващи се бедра, облечени в две тесни ленти от тънка, прозрачна коприна, или още по-пестеливо, демонстрираха своите прелести между масите, наслагани безразборно върху покрития с пясък под. Немалко от тези жени гледаха стръвно широкоплещестия кимериец; някои от тях, наместили се върху скутовете на мъже, които вече бяха покрили дланите им със сребро, си спечелиха неодобрително ръмжене и дори плесници, но мъжете сдържаха шева си заради сервитьорките. Дори онези от главорезите, които признаваха, че са свирепи като кучета-вълкодави, разпознаха вълка в едрия мускулест младеж и насочиха мислите и гнева си другаде.

Конан не усети вълнението, предизвикано от неговата поява. След като се увери, че в общия салон няма воини в черни доспехи, без да прояви какъвто и да било интерес към останалите той бързо се приближи към тезгяха, където се разпореждаше Манетис.

Висок и слаб, почти като скелет, собственикът на кръчмата беше с тъмни очи, разположени дълбоко в мъртвешкото му лице. Погледът на този изтощен от глад човек не обиждаше клиентите му, макар че Конан никога не можа да разбере защо.

— Малак тук ли е? — попита тихо Конан съдържателя на кръчмата.

— На горния етаж — отговори Манетис. — Третата врата в дясно. — Той си избърса ръцете в една мръсна престилка и погледна подозрително зад кимериеца, сякаш проверяваше за преследвач. — Някаква неприятност ли?

— Не за теб — отговори Конан и тръгна към стълбището.

Той имаше доверие в мъжа с мършавото лице. Кръчмарят пазеше дъщеря си от лапите на двама иранистанци, които искаха да я продадат в Аграпур. Манетис щеше да мълчи, дори ако под краката му да пъхнеха нагорещени до червено железа.

На втория етаж Конан отвори указаната му врата и отскочи назад, когато една кама едва не се заби в гърлото му.

— Аз съм, глупако! — изръмжа той.

Като се усмихваше нервно, Малак пъхна камата в ножницата и се отдръпна навътре в стаята. Конан влезе и затвори вратата след себе си.

— Извинявай — каза дребният човек и се засмя нервно. — Това е просто… е… кълна се в милосърдието на Митра, Конан, самата Тарамис ни преследва и онзи огън… това беше магия, нали?… А и аз не знаех какво се е случило с теб и… Как успя да се освободиш? Почти бях забравил за боя в кръчмата „Трите корони“ и за срещата след това. Веднага ли напускаме града? Дали са изровили скъпоценностите? Първото, което трябва да сторим, е да отидем там и да си ги изкопаем. С тях ще живеем…