Драконът на Негово Величество [bg]

— Защо вдигат тоя шум? — попита Темерер и, без да изчака отговор, раздруса веригата. — Ще махнеш ли това? Ще ми се да полетя малко.

Лорънс се поколеба. Описанието на церемонията по обяздването в книгата на господин Полит не даваше други указания, освен да се обязди дракона и да се накара да проговори. Поради това си мислеше, че драконът просто ще си стои там без възражения.

— Ако нямаш нищо против, нека я оставим още малко — заувърта той. — Доста далеч сме от сушата и ако отлетиш, може да не намериш обратния път.

— О… — въздъхна Темерер, проточвайки дългата си шия през перилата. „Самоуверен” се движеше с около осем възела[4] при чудесния западен вятър и цепеше водата, кипнала в бяла пяна от двете му страни. — Къде сме?

— В морето — отвърна Лорънс и седна до него на сандъка. — В Атлантическия океан, може би на две седмици от брега. Мастърсън! — извика, привличайки вниманието на един от безделничещите моряци, които висяха наоколо да зяпат. — Бъди така добър да ми донесеш кофа вода и няколко парцала, ако обичаш.

Нареждането бе изпълнено и бившият капитан се зае да почисти лъскавата черна кожа от останките на обяда. С явно удоволствие Темерер позволи на Лорънс да го избърше и след това благодарно отърка глава в ръката му. Мъжът си даде сметка, че неволно се усмихва и гали топлите черни люспи, а Темерер се намести върху сандъка, положи глава в скута му и заспа.

— Сър — Райли се приближи тихо. — Ще ви оставя каютата ви. Не би било практично иначе… заради него. Да повикам ли някого да ви помогне с пренасянето до долу?

— Благодаря ти, Том, но няма нужда, достатъчно удобно ми е и тук за момента. Най-добре да не го разбутваме, освен ако не е наложително — отвърна Лорънс и едва по-късно се сети, че това не би направило нещата по-лесни за Райли — да остави бившия си капитан да седи на палубата. Въпреки това обаче не бе склонен да мести спящото драконче и добави:

— Ако би бил така любезен да кажеш на някого да ми донесе книга, може би някоя от тези на господин Полит, ще съм ти много задължен — рече, воден от мисълта, че това може както да погълне вниманието му, така и да направи тъй, че да не изглежда като надзирател.

Темерер се събуди едва когато слънцето вече се плъзгаше зад хоризонта. Лорънс клюмаше над книгата — тя описваше драконовите навици по такъв начин, че зверовете изглеждаха не по-вълнуващи от крави на паша. Темерер побутна бузата му с широкия си нос, за да го поразсъни, и обяви:

— Отново съм гладен.

Още преди излюпването Лорънс бе започнал да преоценява запасите на кораба. Сега, докато наблюдаваше как Темерер излапва остатъка от козела и две набързо пожертвани пилета направо с кокалите, сметна, че трябва да го стори наново. Само за две хранения дракончето бе погълнало храна, равна на теглото му. Създанието определено изглеждаше по-едро и се оглеждаше за още, изпълнено с копнеж.