Ловът [bg]

Пъхам ключа в ключалката и усещам, че нещо не е наред. Мирис? Не мога да определя какво е. Оглеждам алеята и улиците. Няма никой, освен няколко коне с карети, които бързат към къщи. Подушвам въздуха, питам се дали не си внушавам.

Някой е бил тук. Малко преди да се появя.

Живея сам. Никога не съм канил никого тук. Никой, освен мен не е припарвал до входната врата. До днес.

Обикалям къщата предпазливо и оглеждам за някакви нередности. Всичко изглежда нормално. Пачката пари, които баща ми остави, скрита под дъските на пода, при все че е доста намаляла, не е докосната.

Затварям входната врата, стоя и слушам тишината в дома си. Тук няма никой. Който и да е стоял отвън, не е влизал. Чак тогава паля свещите. Лумват цветове.

Това е любимата ми част от деня. Чувствам се като затворник, който прави първите си стъпки на свобода или като гмуркач, издигащ се от дълбините на митично море и поемащ глътки въздух. Това е времето, когато след безкрайните сиво-черни часове на нощта отново виждам цветно. Под трепкащата светлина на свещите багрите бликват и изпълват стаята като локвички разтопени дъги.

Слагам вечерята в микровълновата. Трябва да я пускам двайсет пъти, защото таймерът е само на петнайсет секунди. Предпочитам храната гореща и леко препечена, а не хладката блудкава пихтия, която съм принуден да ям навън. Махам кучешките зъби и ги слагам в джоба си. Отхапвам от бургера и се наслаждавам на топлината му и на аромата на препечено. Затварям очи от наслада.

И се чувствам мръсен, посрамен.

След като взимам душ — това е да натъркаш тялото си със сапун и да оставиш водата да го облее, за да се махне миризмата, — лягам на канапето и полагам глава върху купчина сгънати тениски. Само една свещ гори; хвърля трепкащи сенки по тавана. Над мен се полюшва устройството за спане, поставено там преди три години само за показ, в случай че посетител реши да се отбие. Радиото работи тихо.

„Много специалисти прогнозират, че броят на хепърите ще е от три до пет — коментира говорителят, — но тъй като директорът не каза нищо по този въпрос, не можем да бъдем сигурни.“

Програмата продължава с обаждания на слушатели, сред които една напориста жена, развиваща теорията, че всичко е нагласено: „победителят“ ще се окаже някой с дълбоки джобове и приятели на важни постове. Обаждането й е внезапно прекъснато. Друг слушател изказва предположение за броя на хепърите в лова този път. Само едно е сигурно: трябва да са най-малко двама, защото директорът — чиито думи отново са пуснати на запис няколко пъти — използва множествено число: хепъри.

Изслушвам още няколко обаждания, ставам и спирам радиото. В последвалата тишина чувам приглушения шум от дъжда по капаците на прозорците.

Баща ми понякога ме извеждаше през деня. Мразех да излизам навън, освен в случаите, когато ме водеше да плувам. Дори и през слънчевите очила светлината беше ослепителна. Изгарящото слънце беше като немигащо око, светлината струеше от него като киселина от лабораторна стъкленица и хвърляше върху града безкраен проблясък. Нищо не помръдваше навън.